ПИКСЕЛ: Втора част

Увод | Едно | Две | Три | Четири | PDF/FB2

   

Събуди го парчето "You Break My Display" на Lora Byte. Пиксел 1D4C00 отвори очи, разшири прозореца на Retro Music Television до цял екран и изгледа края на клипа. Беше на 68-о място в класацията "100 от 1000". Плъзна курсора по списъка и откри любимото си парче "Click It, Baby!" от албума "Divided by Zero" на групата "Divide Overflow". Беше на 17 място. Той наду звука до дупка, минимизира целия виртуален компютърен екран и стана.
    Взе пакетче с влажна кърпичка, на опаковката пишеше "Съдържа 30 милилитра трикратно пречистена вода, кожата ви има нужда точно от това". Изтри лицето си като вдъхваше дълбоко освежаващия аромат на синтетична мента.
     Според последните препоръки съобразно с Призива за здравословен живот и във връзка с Призива за опазване на кислорода, одобрени от Управителния съвет, за низши държавни служители като битове, байтове и пиксели най-подходящи са физически упражнения в продължение на не повече от 5 минути на ден с учестяване на пулса до не повече от 90 удара в минута. Тази сутрин 1D4C00 направи обичайните 30 лицеви опори и 50 коремни преси, разпределени в групи по 10 с 20-секундни дихателни упражнения между тях.
    Докато изтриваше тялото си с освежаваща кърпа ("Екстрактът от жлезите на испански бик прави мъжа неустоим!"), се огледа в огледалните врати на гардероба. За съжаление мускулите му не бяха достатъчно масивни, но затова пък релефът им бе повече от задоволителен.
    Максимизира виртуалния компютърен екран и отвори прозореца на сигнално-охранителната уредба. Набра кода за отключване на хладилника. Доближи окото си до сензора на вратата и системата сканира ретината му. На екрана се появи съобщение "Хладилникът е отключен. Приятна закуска. Опитахте ли вече новите хапки от аерирано говеждо "Задушен рай"?"
    - Не и нямам намерение да ги опитвам - измърмори 1D4C00 и закуси с пилешка пържола и 300 милилитра пречистена вода.
    Последната глътка сипа в саксията с трева. Въпреки че Призивът за опазване на растителността позволяваше отглеждането на всякакви неядливи растения, съобразно с Призива за опазване на питейната вода повечето хора държаха у дома мухъл, плесен или най-много мъх.  Тревата също се вместваше в нормите, но на нея не се гледаше с добро око, защото е прекалено сочна, току-виж някой се изкушил да я опита, а хапнеш ли веднъж зелено, ще ти се прииска да опиташ и маруля, после краставица, после домат и край, оттам-нататък връщане няма, пътят е единствено и само към клиниката за лекуване на безнадеждно пристрастени. 1D4C00 веднъж сдъвка тревичка, но не му хареса.
    Пикселът взе кутията с клечки за зъби. Не, че толкова имаше нужда от клечка, колкото искаше да види каква ще му се падне. Бръкна напосоки. Върху дръжчицата на клечката имаше удивителна. "Внимавай"? Или може би означаваше "Има да се чудиш"?


    Захапа клечката и отвори прозореца на гардероба. Избра за търсене сив костюм, бяла риза и графитено черна вратовръзка с почти невидими сребърни райета. С такава вратовръзка бе Джеймс Бонд в 2783-я филм за него "One Backup Is Not Enough". Естествено, чорапите също ще са сиви. Проследяващата система го информира, че костюмът е в лявата част на гардероба, ризата е вдясно, вратовръзката виси в лявата част на лявата врата, левият чорап е в средното чекмедже на скрина, обаче десния го нямаше никъде. 1D4C00 влезе в LOG-файла на черната кутия на чорапите, прегледа данните от последните 24 часа и видя, че по време на снощното сухо пране GPS чипът в десния чорап e спрял да подава информация, значи най-вероятно се е повредил. Отбеляза си в Personal Tasks Manager по-късно през деня да пусне доклад за случая. Подмени чорапите с черни, облече се и грижливо среса оредяващата си коса.
 
 
    Когато 1D4C00 излезе в коридора, пред вратата го очакваше неговият антивирусен скенер.
    - Добро утро, пиксел 1D4C00.
    - Добро утро, скенер 1D4C00.
    - Ще ми отделите ли минута, минута и половина? Няма да ви забавя, ще поговорим пътем.
    1D4C00 хлопна вратата на стаята си и тръгна наляво  към главен коридор N254. Скенерът закрачи до него, белите му обувки се открояваха сред тълпата чиновници, тръгнали на работа. За разлика от служителите на AntiVirus Realtime Auto-Protect System, които бяха длъжни да носят своите тъмносини униформи, антивирусните скенери можеха да се обличат както си искат. Обикновено те носеха черни или сиви костюми, но скенер 1D4C00 предпочиташе коприната в пастелни тонове. Днес бе гарнирал нежнокафявия костюм с бяла вратовръзка и кърпичка в малкото джобче. Всичко това явно струваше доста, но скенерът бе наследил известно количество акции в градската пречиствателна станция и можеше да си позволи някои дребни глезотийки.
    - Ще говоря направо, пиксел. Преди 24 минути пулсът ви се е ускорил до 94 удара в минута и е спаднал под препоръчваните съобразно с Призива за здравословен живот 90 удара след 16 секунди. Да ми кажете нещо за това?
    - Правех сутрешните си упражнения.
    - Това е чудесно - скенерът го огледа одобрително. -  Формата ви е завидна. Ала правилата са създадени за да се спазват за ваше добро и това е от полза за всички.
    - Все пак става дума за 4 удара над позволеното. Какво са 16 секунди по 4 удара в повече, скенер? Дреболия!
    - Абсолютно сте прав. Но да си припомним - в този град живеят повече от три милиарда души. Твърде много дреболии биха се събрали накуп, ако не уважаваме Призивите. Драги ми 1D4C00, уви, кислородът не е чак толкова много, колкото ни се иска на нас и ако смятаме това за дреболия, ни очакват твърде неприятни преживявания.
    Спряха на светофара към главния коридор.
    - Разбирам за какво говорите, скенер. Утре ще съкратя упражненията си с 16 секунди.
    - Благодаря ви за отзивчивостта, пиксел 1D4C00. Ако всички граждани в нашия град бяха като вас, животът в обществото ни би бил много по-лек. Приятен ден!
    Светофарът светна зелено и пикселът с облекчение се гмурна сред потока хора, бързащи към асансьорите.
 
 
    Ако приемем, че шансът някой да пръдне в асансьора е едно на хиляда, в кабина за 1500 души, в която са се натъпкали към 2000 въпросът е не "дали", а "кой". Тази сутрин неподходящи газове отдели един алкохолизиран хардуерист и пиксел 1D4C00 загуби 5 кредита, които бе заложил на някакъв парадоксално пълен младши байт от BIOS.
    Асансьорът спря на първия етаж и хората се втурнаха през рамките на детекторите за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура към перона на метрото, търсейки заедно със слезлите от другите седем асансьора по-изгодно място за качване.
    След няколко секунди влакът пристигна откъм северната част на града и стените на вагоните плавно се спуснаха към перона. Пътуващите вътре тревожно гледаха тълпата отвън. Бариерите потънаха в перона и множеството щурмува влака. Пиксел 1D4C00 се люшна към третия вагон.
    - Преминавайте навътре!... Моля побързайте!... -  двамата кондуктори висяха с лице надолу, вързани с ремъци в количките си под тавана на вагона, плъзгаха се напред-назад и надвикваха тълпата - Господине, заемате повече място от препоръчваното в Призива за опазване на пространството, глътнете си корема или слезте незабавно!... Госпожо, ако си вдигнете ръцете, ще се чувствате много по-комфортно!... Уважаеми пътници, побързайте, и други искат да се качат!... Господине, чантата ви е прекалено голяма, погледнете ме за да ви таксувам допълнително!
    - Чантата ми се скъса! Ето я само дръжката! Върнете ми чантата!
    - Така или иначе чантата ви заема място във вагона!
    - Чантата ми!
    - Ще я намерите на слизане! Погледнете ме за да ви сканирам ретината!
    След минута и половина вагоните бяха пределно натъпкани. Отвън останаха само стотина души, които тичаха напред-назад по перона, някои от тях успяха да се мушнат в почти невидими пролуки сред телата на качилите се, другите разочаровано се отдръпнаха да чакат следващия влак. Бариерите на перона се вдигнаха, стените на вагоните се затвориха като доуплътниха пътуващите и влакът безшумно се плъзна на магнитната възглавница.
    1D4C00 бе притиснат до нежна висока брюнетка.
    - Надявам се... че не ви... притеснявам... много - каза й той, като се мъчеше да диша.
    Тя му се усмихна и опита да каже нещо, но не й достигна въздух. Очите й бяха зелени.
    Четири минути по-късно пристигнаха в центъра и пиксел 1D4C00 спринтира заедно с другите към асансьорите.
 
 
    Пиксел 1D4C00 влезе във видеопаметта през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура 5 минути преди началото на работния ден.
    Видеопаметта се помещаваше в огромна, яркоосветена зала на 90 етаж. Погледната отгоре, тя приличаше на кошер, само че тук "пчеличките" бяха в клетките на видеопаметта, представляващи правоъгълни работни места метър на метър и половина, разделени от хоризонтални коридори, широки също метър. Всеки пиксел разполагаше с пластмасово бюро и стол, а за да не се разсейва по време на работа, отпред и отстрани имаше шумопоглъщащи прозрачни прегради, високи метър и половина.
    Върху всяко бюро лежаха 6 комплекта бланки за часови доклади и 2 за сутрешен и вечерен. В чекмеджетата им имаше по един маркер и пулверизатор за заличаване. Заради Призива за опазване на растенията бланките бяха пластмасови. Те бяха подредени и бланките за сутрешен доклад не можеха да се използват за вечерен, също както и комплектът бланки за доклада в 11 сутринта бе неподходящ за доклада в 3 следобед. Преди да попълни съответните бланки с маркера, служителят заличаваше с пулверизатора това, което бе написал предишния ден.
    По хоризонтала 1600 клетки, по вертикала 1200. Във всяка една от тях седеше по един пиксел. Ако заменим човека със съответните цвят и яркост, бихме получили базовото изображение на виртуалния компютърен екран, с който разполагат около 95 процента от гражданите на земното кълбо. Разбира се, човек може да променя своя екран както си поиска съобразно с правилата, може да отваря различни приложения, да играе игри, да гледа филми или да пише статия за авторитетния е-вестник "Дневен слух", но основата, началото и есенцията на всичко се съхраняваше тук и каквато и авария да сполетеше Сървъра, винаги можеше да се започне отново както трябва - лента за задачи в долния край на екрана с бутон "Старт" вляво и часовник вдясно, отгоре вляво My Computer, под него Recycle Bin.
    Още като младши байт в компютърната академия "West Pointer" пиксел 1D4C00 осъзна, че на пръв поглед безсмисленото дублиране чрез хора на информацията от BIOS, видеопаметта и FAT на Сървъра, всъщност е в основата на нашата увереност в бъдещето. Трудно е да се обясни защо е така, нужно е да го почувстваш и това бе основният проблем на 1D4C00 през петте години следване, но, слава Богу, справи се и даже получи много добра оценка на заключителните изпити...
     Минавайки покрай клетката на пиксел 1D45C3, 1D4C00 надникна вътре за да покани приятеля си да пийнат по нещо след работа. Зад бюрото седеше непознат мъж с прилежно обръсната глава и пищни мустаци, които сякаш бе взел назаем от по-големия си брат. 1D4C00 се дръпна обратно и се огледа, но не, не бе сгрешил - това бе точно третата клетка отляво надясно на най-долния ред на видеопаметта. Отново пъхна главата си вътре.
     - Здравейте - каза 1D4C00, - търся 1D45C3?
    - Аз съм?
    - Вие сте пиксел 1D45C3?!
    - Точно така. А вие сте?...
    - Пиксел 1D4C00.
    - Приятно ми е да се запознаем! - онзи стана и му подаде ръка.
    - Вие не сте пиксел 1D45C3!
    - Аз съм той. Тоест аз съм аз - една вена се изду върху слепоочието на мъжа.
    Двамата стояха очи в очи.
    - Какво става тук? - началникът на ред 1200 се появи както винаги безшумно. Тъй като при тях нямаше място, той влезе в съседната клетка и се надвеси над преградата. - Защо си тук, 1D4C00?
    - Търся пиксел 1D45C3!
    - Аз съм пиксел 1D45C3!
    - Да, той е.
    - Шефе, това не е 1D45C3!
    - Защо, 1D4C00? Това чие работно място е?
    - На пиксел 1D45C3, шефе, но този човек не е той!
    - Как да не е той, като самият ти каза, че това е неговото работното място!
    - Да, това е неговото работно място, но това не е той!
    - Чуй ме добре, пиксел - на мястото на пиксел 1D45C3 може да работи единствено и само пиксел 1D45C3! Учил си това в академията, нали?
    - Да, така е, но не е така...
    - Така ли е или не е така?
    1D4C00 опита да се замисли.
    1D45C3 бе най-добрият му приятел и той го познаваше като бюрото си, а този човек му беше абсолютно непознат...
    Макар че донякъде приличаше на него...
    Много пиксели се събраха наоколо да ги зяпат...
    Наистина на мястото на един пиксел не може да има друг пиксел...
    Когато иска това, шефът му умее да гледа особено изпитателно...
     Дали не бърка...
    - Така ли е или не е така, пиксел 1D4C00?
    - Така е.
    - Желая ви приятна и ползотворна работа, колеги! Заемете местата си, работният ден започва след по-малко от минута!
    Пиксел 1D4C00 бързо отиде в клетката си, седна зад бюрото и точно в 9 часа започна да попълва сутрешния доклад за състоянието на своята точка от екрана.
 
 
    Според препоръките сутрешният доклад би трябвало да бъде попълнен за 55 минути, за часови доклад бяха предвидени 40 минути. На тренажора в академията 1D4C00 успяваше да се вмести в тези времена. Тук обаче беше друго.
    Въпреки звукопоглъщащите прегради едва доловимото скърцане на 1 920 000 маркера върху пластичните бланки изпълваше огромното помещение с тих, но невероятно плътен звук, който се възприемаше не толкова с ушите, колкото с нервите на зъбите. На всеки кръгъл час пикселите започваха да пръскат поредния комплект бланки с пулверизатора за изтриване и тогава човек имаше чувството, че самата Земя е решила да се направи на привлекателна и се пръска с дезодорант под мишниците. Облакът пулверизиран изтриващ химикал със сложния си химически мирис бе точно като нещо, долетяло изпод мишниците на една толкова амортизирана планета.
    Когато преди почти половин година седна на работното си място във видеопаметта, пиксел 1D4C00 дълго време не можа да влезе в график, ослушваше се, озърташе се и се молеше климатикът по-бързо да пречисти въздуха и шефът на реда веднага да се махне иззад гърба му, по възможност не безшумно, а с нормални и много енергични крачки. Непопълнените доклади се трупаха и той трябваше да остава вечер до късно в работната си клетка за да се справи. Тогава пък тишината бе оглушителна. 1D4C00 седеше в ъгъла на яркоосветената зала с площ 4 800 000 квадратни метра и му се искаше да извика "Ехо!"
    Всичко това постепено отмина и сега той почти се вместваше в препоръчителните времена.
    За разлика от часовите доклади, които съдържаха само по 52 въпроса, сутрешният и вечерният бяха наистина подробни. В тях имаше както въпроси за служителя ("Цвят на очите?" 1D4C00 попълни обичайното "пъстри"), така и за състоянието на неговия пиксел ("Опишете в свободен текст с около 100 думи цвета на вашия пиксел." Днес той даде следното описание "Лаконично казано цветът е сив, но така изобщо няма да добием представа за действителния вид на пиксел 1D4C00, защото казвайки "сив", човек се сеща за сивото на меланхолията, самотата, грижата. Когато обаче става дума за цвета на този пиксел, ние говорим за сивото на решителността да постигнеш желаната цел, сивото на онази всекидневна деловитост, стегната и лишена от глупави украшения, която уверено води индивида към успеха на цялото общество. Хладно стоманено острие, изваяно сребърно украшение, свръхздрав дуралуминиев детай - мощ, красота и устойчивост са ключовите думи, които убедено свързваме със сивото на пиксел 1D4C00.")
    1D4C00 успя да попълни сутрешния си доклад за 58 минути, раздвижи схваната си китка и започна подготовката на бланките за доклада в 10 часа.
 
 
    В обедната почивка пиксел 1D4C00 отскочи до тоалетната. Бе гладен, но заведенията край видеопаметта винаги бяха претъпкани и обедната му почивка щеше да мине в очакване да получи нещо за ядене. Затова пътем си купи от автомата блокче високоенергийна смес с вкус на шоколад и 300 милилитра пречистена вода и се върна на работното си място. Седна, качи краката си на бюрото, активира виртуалния си компютърен екран, отвори прозореца на спортния информационен канал и зачете резултатите от срещите в мишото първенство, докато вкарваше в тялото си енергия и вода.
    През първия си работен ден пиксел 1D4C00 щеше да се напикае. Призивът за опазване на времето препоръчваше работното място да се напуска само в обедната почивка. По едно време мехурът му така се изду, че той започна панически да мисли къде би могъл да се облекчи. Издърпа чекмеджето на бюрото си, огледа го хубаво и забеляза, че към задната му стена с парче лепенка е прикрепен стар маркер. Замалко да се изпусне. Този маркер не би трябвало да е там. Според препоръките на Призива за опазване на суровините, изразходваният маркер се предава на началника на реда, който срещу него дава нов маркер. Как ще обясни наличието на този маркер в бюрото си? Тогава обаче не бе в най-добрата форма за мислене, затова го прикрепи обратно в чекмеджето.
    След малко дойде обедната почивка.
    1D4C00 се зачуди кого да попита къде е тоалетната. Не познаваше никого, освен началника на своя ред. Пикселът стана и се огледа. Шефът на ред 1200 не се виждаше наоколо. Колегата му отляво се бе облегнал назад на стола си със затворени очи, вероятно дремеше или пък медитираше, а може и да гледаше нещо по телевизията на своя виртуален компютърен екран.  1D4C00 забеляза, че група пиксели са се запътили към изхода, реши, че някои от тях сигурно отиват до тоалетната и ги последва.
    Щом излязоха в коридора, пикселите се пръснаха - някои тръгнаха наляво, други надясно, някои пресякоха към отстрещния бар, а други застанаха край стената и започнаха да правят гимнастика.
    1D4C00 спря и се заозърта.
    Някой го хвана за лакътя и той подскочи. Беше среден на ръст, слаб чернокож мъж с обръсната глава. И нямаше никакви мустаци.
    - Здрасти - каза онзи, - аз съм пиксел 1D45C3.
    - Аз съм пиксел 1D4C00.
    - Сигурно идваш направо от академията? Кажи ми две думи как е сега там?
    - Зубрене до припадък и купон до зори.
    - И по мое време беше така. Между другото, тоалетната е на стотина метра надолу по коридора и вляво.
    - Благодаря!
    1D4C00 хукна по коридора в спасителната посока...
    Пикселът чу пуфтенето на парен локомотив. На виртуалния компютърен екран се появи голям аналогов часовник, надписът "Гадост!!!" отдолу му подсказа, че обедната почивка бе свършила.
    1D4C00 коригира надписа на "Голяма гадост!!!", доизпи водата си и започна подготовката на бланките за доклада в 1 часа на обед.
 
 
    При спирката на метрото под видеопаметта имаше два бара. Големият бе до входа му, лъскав и яркоосветен. Бар "RGB" бе по-встрани, зад първия ъгъл вляво и оставаше незабелязан за потока пътници, тук идваха само хора, които знаеха за него. Благодарение на 1D45C3 пиксел 1D4C00 бе от тях. Двамата често идваха тук за по един сандвич и няколко питиета, после 1D4C00 хващаше влака на север, а приятелят му - на юг.
    След работа пиксел 1D4C00 отиде в бар "RGB". Тук всичко бе или червено, или зелено, или синьо. Единствено барманите съчетаваха трите цвята в панталоните, ризите и папийонките си.
    1D4C00 мина през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура, провря се през тъпканицата и застана до боядисаната в цвят RGB(0,255,0) стена да чака за място.
    На тапицираните с изкуствена кожа в цвят RGB(255,0,0) шестместни дивани седяха по седем-осем човека. Миниатюрните стъклени масички, през които се виждаше подът (RGB(0,0,255)), бяха отрупани с чинийки, чашите се държаха в ръце. Обичайна гледка бе две компании, седнали на един и същи диван в почти интимна близост да се забавляват без да си пречат. Нищо чудно по-късно да се стигнеше до инциденти като залят панталон, изцапана с майонеза коса и някой и друг дискретно разбит нос, но и това бе част от купона.
    След двайсетина минути пикселът успя да се мушне сред седналите в единия край на бара. Барман #7 веднага дойде при него да забърше плота.
    - Здравейте! Сандвич пиле с риба тон, нали?
    - Да. И синтетичен чай.
    - Лимонов?
    - Естествено!
    Барманът се зае да изпълнява поръчката, а 1D4C00 даде едно ухо на музиката.
    В повечето барове съставите наблягаха на 120 битовите семпли, защото иначе публиката ги замерваше с пуканки, чаши и по-грозните мадами в залата. Тук обаче бяха наели малка женска вокална група. Дванайсетте момичета пееха акапелно евъргрийни, които разнообразяваха от време на време със собствени композиции. В момента изпълняваха на шест гласа песента "Тръгвам си при друг" ("Ти си тъп, ти си скучен, просто разбери - тръгвам си при друг./Ти си грозен, не ти става, просто разбери - тръгвам си при друг...") от дебютния албум на Backup Girls "Нещо лигаво в леглото ти".
    Барман #7 постави пред него димяща чаша и чинийка с голямо парче бяло пилешко месо, върху което бе поставена накълцана риба тон, разбъркана със специалната майонеза, чиято рецепта бе тайна на заведението.
    - Как сте тази вечер? - #7 започна да забърсва една чаша.
    - Благодаря, добре - отговори 1D4C00 и задъвка сандвича.
    - Надявам се, че в службата всичко е минало добре?
    - Да, един обикновен работен ден - каза пикселът, макар да се сети за случката с 1D45C3.
    - А къде е вашият приятел?
    Къде е наистина? Сигурно вече е у дома си. Пиксел 1D45C3 сигурно вече е у дома си, а къде е неговият приятел... 1D45C3 е неговият приятел. И сигурно вече е у дома си.
    - Сигурно вече е у дома си.
    - Да, добре е от време на време човек да бъде вечер у дома си. Обаче не много често.
    Барман #7 му намигна и отиде към другия край на бара. 1D4C00 пак подхвана сандвича.
    Пикселите от първия и последния ред имаха едно голямо предимство - за да напуснат работните си места те не трябваше да пъплят в тесните пътеки между редовете, а от клетките си излизаха направо на широката пътека, която минаваше покрай стените на залата.
    Когато първият му работен ден приключи, 1D4C00 успя бързо да се измъкне в коридора отдясно на залата, заобиколи тичешком през почти пустия напречен коридор, промъкна се покрай стената в коридора отляво и настигна пиксел 1D45C3 на няколко крачки от изхода на видеопаметта.
    - Здрасти - каза му, - не ти благодарих за помощта.
    Беше се задъхал. Един униформен служител на AntiVirus Realtime Auto-Protect System го изгледа подозрително, после се изцъкли и очите му замърдаха наляво-надясно и нагоре-надолу - явно бе активирал виртуалния си компютърен екран и преглеждаше някаква информация.
    - Дреболия - измърмори 1D45C3 и го дръпна за лакътя да не спират. - Като те видях в обедната почивка и веднага се сетих как дойдох тук от академията. Беше преди 12 години.
    - Имаш ли време за едно питие?
    - За това винаги се намира време. Ела да ти покажа едно местенце.
    В бар "RGB" 1D45C3 делово отиде до бара и застана на педя зад гърбовете на мъж и жена, които тъкмо бяха приключили със сандвичите си и сега лениво разговаряха на по чаша синтетично безалкохолно вино. Пикселът очевидно никому не пречеше, стоеше си кротко и зяпаше наредените отсреща бутилки. Няколко минути по-късно двойката припряно си тръгна и пикселите седнаха на освободените места. 1D45C3 се усмихна бегло на едрата дама с твърде младежко лице до него. Отдясно на 1D4C00 седеше някакъв чиновник на средна възраст. Пикселът видя очите му в огледалото зад бара - онзи явно гледаше тенис по виртуалния си компютърен екран.
    1D45C3 с погнуса отмести недопитите чаши.
    - Безалкохолно вино! Перверзия! Това е все едно киберсекс без секс и в offline режим!
    Обслужи ги барман #2.
    - Два сандвича пиле с риба тон и лимонов чай - поръча 1D45C3. - От мен да го знаеш, новобранец, когато хапваш нещо сухо и набързо, винаги го поливай с чай, полезно е за червата.
    Онзи го потупа по рамото и 1D4C00 трепна. Въпреки ежедневната блъсканица в метрото, асансьорите, коридорите и навсякъде отвъд входната врата на стаята му, той някак си не можеше да свикне с чуждите тела. Всъщност не само той. Дори и в пиковите часове, когато хората са като шприцовани във вагона на метрото, пак между тях има тънка граница, въображаем ограничителен слой с дебелина една молекула, който опазва индивидуалността им и създава работа на социалните психолози да говорят за бедите, породени от отчуждението в съвременния свят.
    - Как се справяш с докладите? - попита 1D4C00.
    - Отмятам ги с една ръка, с другата си бъркам в носа.
    - Опитен си.
    - Просто съм им хванал номера.
    - Пишеш всеки ден едно и също?
    - Да, но с различни думи.
    - Как така?
    - Опитен съм.
    - Аз съм се оплел здраво. Не успях да довърша последните два часови доклада и вечерния.
    - Не си ги попълнил?!
    - Оставих написаното от вчера.
    - Ще те хванат и ще те изхвърлят от видеопаметта.
    - Не ми стигна времето.
    - Ще оставаш след работа, ще се мъчиш, така се гради кариера.
    Барманът им донесе сандвичите и чая.
    - Ще им хванеш цаката на докладите, не бой се - каза 1D45C3 с пълна уста и постави дланта си върху бара.
    Той често правеше това. Поставяше длан върху бара или върху стената, ако беше близо до нея и целият се вглъбяваше в това докосване.
    - Вибрира - каза след малко и продължи да се храни.
    1D4C00 също сложи ръка върху бара.
    - Да, май наистина вибрира.
    - Знаеш ли защо?... - 1D45C3 се огледа.
    Между него и дамата рутинирано се провря мургав мъж със сключени вежди и черен костюм от синтетична вълна. Той повика с пръст бармана и впери сух поглед в тях.
    - А, ето го и антивирусен скенер 1D45C3! - зарадва му се пиксел 1D45C3 - 1D4C00, запознай се с моя скенер!
    Двамата се ръкуваха и 1D45C3 цяла вечер им разказва вицове за програмисти, скенерът ги изслушваше търпеливо, а 1D4C00 много им се смя, особено след втората водка. Впрочем тогава той изпи пет водки и запомни втория си работен ден с много гаден махмурлук.
 
 
    Един сандвич, две чаши чай и две водки по-късно 1D4C00 се прибра в жилището си. Между зъбите си въртеше клечка за зъби, която бе взел от бара. На дръжчицата й пишеше "Какво". Какво става? Какво ще направиш? Какво си забравил? Какво те очаква?...
    Окачи костюма в гардероба, пъхна ризата и бельото в машината за сухо пране. Изтри тялото си с освежаваща кърпа ("Синтетичното лавандулово масло от ново поколение гарантира дълъг и спокоен сън!"). Зачуди се дали да удвои гаранцията с една таблетка приспивателно. Кое е по-вредно за организма - да се трови с лекарства или да се ококори посред нощ и да гледа стари филми и видеоклипове до сутринта, а на другия ден главата му да е като след неуспешна трансплантация на мозък. В крайна сметка 1D4C00 се довери на онзи клон от природосъобразната медицина, който препоръчва 50 милилитра концентрат за лека нощ. Той ги направи 100 и си легна.
    Активира виртуалния си компютърен екран, отвори прозореца на пощенската програма.
    Освен чудовищното количество спам ("Купете си стая в престижен коридор сега и спестете 10 процента от цената!"), с който никоя защитна програма не бе в състояние да се справи и няколкото гнусни вируса ("Поздравления, регистрацията ви в портала ПАЛАВИ КОТЕНЦА е успешна. Адресът и паролата са в прикрепения файл."), които антивирусната програма методично изтри, в пощенската кутия имаше и писмо от майка му:
    "From: wife.arrayF16@global.net
    To: pixel1D4C00@global.net
    Subject: Как си, детето ми?
    Здравей, Меченце!
    Не си ми писало от миналия вторник! Пиксел 1D4C00, забравил си своята майка! Когато се роди, с покойния ти баща бяхме така щастливи, че на стари години ще си имаме другарче, което да се грижи за нас! Как сме се лъгали! Ако това те интересува, все още съм жива, което е сензация предвид моето здравословно състояние. Артритът не ме мъчи, когато пия лекарството, но ме боли стомахът. Ако го спра, стомахът ми се успокоява, но артритът не ми дава мира. И всичко това от тревоги по теб! Засрами се, 1D4C00!
    Целувки.
    Майка ти."
    Пиксел 1D4C00 кликна върху бутона Replay и написа няколко стандартни мили думи. Добави и описание с около 50 думи на сутрешния инцидент с превишената сърдечна активност. Изтри го за да не тревожи майка си. Написа стотина думи за изчезването или преобразяването, или инцидента, а може би недоразумението или пък произшествието с неговия приятел и колега пиксел 1D45C3. Изтри и тях. Написа още няколко стандартни мили думи. Вместо подпис постави анимирано плюшено мече, което яде мед от гърненце. Изпрати писмото и започна да изтрива една по една рекламите, като преди това им хвърляше по един поглед. Четири минути по-късно заспа и виртуалният му компютърен екран се деактивира автоматично.
 
 
    На другия ден, влизайки във видеопаметта през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура, 1D4C00 се питаше кого ще завари в работната клетка на пиксел 1D45C3 - своя приятел или онзи непознат мустак. Беше онзи.
    1D4C00 щеше да отмине, но мустакът го мерна, скочи от стола си и му подаде ръка.
    - Здрасти, 1D4C00, как си днес?
    След като изтръгна ръкостискане, онзи го придърпа в клетката си.
    - Какво ще кажеш да пийнем по едно след работа?
    1D4C00 се зачуди как да откаже.
    - Имам среща - каза той. - Бих дошъл с удоволствие, но...
    Онзи се засмя.
    - Нищо, после ще разказваш!
    И му намигна мъжкарски. Намигването стоеше на лицето му така фалшиво, както мустаците.
    1D4C00 се измъкна навън и тръгна към мястото си. По едно време погледна назад. Мустакатият се бе облегнал на преградката си и гледаше след него. Махна му с ръка. Пикселът също му махна и продължи.
    Стотина пиксела по-нататък той спря.
    Пиксел 1D463F имаше дълга до раменете златиста коса (цвят според каталога на козметичната фирма RGB(204,201,72)) и приятно закръглени гърди. Краката й под среднокъсите поли, които носеше обикновено, според 1D4C00 бяха една идея по-пълни от необходимото, но това не го дразнеше.
    - Здравей - каза й пикселът, - хубав цвят, отива ти.
    Тя прокара ръка през косите си.
    - Значи си забелязъл? Казах на фризьорката ми да намали Red с две единици.
    1D4C00 имаше предвид зеленикавата й рокля, но не възрази. Каза й:
    - Искаш ли да се видим след работа?
    Тя го загледа с черните си очи. 1D4C00 я помнеше от академията, когато той постъпи там, тя завършваше. После се поздравиха няколко пъти, разминавайки се из видеопаметта. Веднъж размениха стандартни реплики за тъпканицата в асансьора.
    - Защо, 1D4C00?
    Защо, наистина?
    - Изнамерих неизвестни демозаписи на "The Basics".
    - Ще вечеряме заедно и после ще отидем у вас да ги чуем?
    - Да. Обичаш ли "The Basics"?
    - Много. Ще дойда с удоволствие.
    - Благодаря ти.
    Пиксел 1D4C00 изтича в клетката си и точно в 9 часа започна попълването на сутрешния доклад.
 
 
    Всеки ден шефът на видеопаметта обикаляше залата и се отбиваше при 10 пиксела. Всички смятаха, че подборът им става според принципа "Дявол го знае", обаче след дълги наблюдения 1D45C3 бе извел математическата формула K=((DxM/2)x3.14)+SK където K е клетката, броена от първия до последния пиксел и обратно, D е денят, M е месецът, а SK е случаен коефициент в областта от нула до плюс безкрайност, зависещ от настроението на шефа.
    Тази сутрин шефът на видеопаметта се отби и при 1D4C00.
    - Добро утро, господине - стана пикселът.
    - Стой си, момче, продължавай да работиш. Само ми кажи какъв е днес цветът на твоя пиксел?
    - Сив е, господине, RGB(194,194,194).
    - Браво, момче! Ами яркостта му как е?
    - Обичайните 58 процента, господине.
    - Отлично, момче!
    С това  стандартните въпроси се изчерпваха и шефът щеше да напусне клетката му за да отиде при следващия пиксел. Секретарката му, персоналният му съветник и началникът на ред 1200 направиха няколко крачки нататък по пътеката. Шефът обаче извади от джоба си измачкана носна кърпа, която явно бе от истински памук и въпреки дупките по нея, на антикварен търг би струвала повече от жилището на 1D4C00. Заиздухва безстрастно носа си, а очите му с цвят, а вероятно и консистенция, на много рохко сварен белтък, се хлъзгаха насам-натам по лицето на пиксела.
    - Как е приятелят ти? - каза тихо шефът и прибра кърпата си в джоба.
    Приятелят му? Пиксел 1D45C3? Как е той? 1D45C3 в момента е на работното си място и пише доклада в 10 часа, но иначе е изчезнал. Следователно как е той...
    Изведнъж виртуалният му компютърен екран се активира сам. Вместо да покаже обичайните икони и прозореца с Retro Music Television, екранът бе изцяло сив. В средата му с тъмночервени букви пишеше "Добре е, благодаря, господине". Половин секунда по-късно екранът му се самоизключи.
    - Добре е, благодаря, господине - каза 1D4C00 на гърба на шефа, който тъкмо излизаше от клетката му.
    Секретарката го изгледа подозрително, персоналният съветник го изгледа безстрастно, началникът на ред 1200 му кимна да си сяда на мястото.
    Пиксел 1D4C00 седна и взе маркера. Беше ред да отговори на въпрос номер 27 "Особености на пиксела". 1D4C00 написа "Последен върху екрана". После активира виртуалния си компютърен екран. Вляво бяха иконите My Computer и Recycle Bin, вдясно горе бе прозорецът на Retro Music Television (тъкмо вървеше парчето "Unreadable Girl" на "The Formated Heads"), в средата долу си стоеше shortcut-а към "Commander Keen IV". 1D4C00 махна екрана и продължи с доклада.
    В 10:57 приключи и с последния въпрос, остави бланката на мястото й и стана. Протегна се, изпъшка, после се наведе, стремейки се да докосне с пръсти стъпалата си без да си удари главата в преградата. На пода пред него лежеше сгъната на две тънка плочка. Пикселът се изправи, огледа се и пак се наведе. Взе плочката в шепа и седна на мястото си.
    Плочката бе с размери около 5 на 8 сантиметра и дебела към милиметър. Май беше от картон. Истински, не пластмасов. От едната й страна бе нарисуван мустакат млад мъж - 1D4C00 разпозна вале купа. От другата страна бяха изобразени множество миниатюрни розови точици, с черен маркер бе написано JOHN SMITH, под него GHERKIN.
    Старовремска карта за игра. Изпаднала е от джоба на шефа на видеопаметта докато е вадел носната си кърпа. Трябва да му я върне.
    Стана точно 11 часа. Пиксел 1D4C00 прибра картата в джоба си и подхвана поредния доклад.
 
 
    След работа 1D4C00 и 1D463F се срещнаха в десния коридор край четвъртия изход от видеопаметта.
    Пикселът мислеше да заведе колежката си в бар "RGB", но 1D463F му каза, че знае приятен ресторант тъкмо като за тях. 1D4C00 активира виртуалния си компютърен екран за да провери какво е положението в разплащателната му сметка.
    - Там не е скъпо - усмихна се 1D463F като видя как пикселът се взира в нищото.
    - Исках да видя на картата къде се намира...
    - Аз ще те заведа.
    По пътя се оплакваха един на друг от досадните доклади. Оказа се, че и двамата мразят най-много доклада в 16 часа.
    В асансьора се оказаха притиснати сред шумна група уебдизайнери и пътуваха мълчаливо, усмихвайки се неутрално един на друг. Междувременно 1D4C00 се чудеше дали бюстът й е силиконов. Ако се съдеше по натиска в гърдите му, по-скоро бе мраморен.
    Слязоха два етажа по-надолу. Ресторантът се намираше точно срещу асансьора. Казваше се "При Майстора". Сърцето на 1D4C00 спря, вероятно завинаги.
    Ресторант "При Майстора" имаше банери в десетте най-посещавани прозорци. Само рекламата му в прозореца на Retro Music Television струваше повече от годишната заплата на пиксел. А колко ли струваше една вечеря в ресторанта? Ако се доверим на рекламата "При нас храненето е изкуство, а времето няма значение" значи прекалено много.
    1D463F се разсмя.
    - Ти какво си помисли, че ще дойдем тук?
    - Никакъв проблем...
    Тя го поведе надясно по коридора.
    - Ресторантът, в който отиваме, се казва "@" и няма нищо общо с тази снобария.
    Оказа се, че наистина е така, но все пак "@" си беше истински ресторант - с келнери, маси, столове и дори имаше маси за двама, една от които чакаше тях.
    - Запазих я след като ме покани - обясни скромно 1D463F.
    1D4C00 мислено се изрита с всичка сила между краката защото изобщо не се бе сетил за нещо такова.
    - Моята резервация в "RGB" отиде на кино... - тъжно каза той. - Обаче тук е много по-хубаво. Често ли идваш?
    - От време на време.
    - Сама?
    - Какво значи сама? Съседната маса е на една ръка разстояние.
    - Не обичаш ли тълпите?
    - Кой ги обича?
    - Някой. Или всички, иначе досега хората все нещо щяха да измислят.
    - А Призивът за опазване на пространството?
    Пикселът се зачуди какво да каже. 1D463F се зачете в менюто и той също забоде нос в своето.
    - Ще взема свинска пържола без холестерол. И розе. А ти, 1D4C00?
    - Искам "Задушен рай".
    - Какво е това?
    - Аерирано говеждо.
    - Защо пък аерирано?
    - Не знам, прияде ми се. Пък и се връзва с розето.
    - Розето се връзва с всичко - сви рамене тя.
    Келнерът взе поръчката им. 1D4C00 се сети, че сега трябва да си говорят за нещо. Може би за работата? По-добре за музика. Ако в ресторанта имаше музиканти, можеше тях да обсъдят...
    - Знаеш ли, че има места в нашия град, които никога не си посещавал и никога няма да посетиш? - попита го тя.
    - Разбира се.
    - И какво?
    - Какво?
    - Не ти ли се иска да ги посетиш?
    - Да обиколя целия град? Невъзможно е.
    - Напротив. С метрото градът се прекосява за 41 минути ако не броим спирките. Дори и с тях няма два часа.
    - Ти направила ли си го?
    - Да обиколя града? Не, но съм пътувала от едната крайна спирка на метрото до другата.
    - Интересно ли ти беше?
    - Беше кошмар.
    - Мразя тъпканицата в метрото.
    - И аз. Пътуването от нас до видеопаметта ми е напълно достатъчно.
    Сервираха им. Аерираното говеждо се оказа доста вкусно. Топеше се на езика. Не оставаше почти нищо за гълтане.
    - Как е удушеното говедо?
    - Леко, идеално за вечеря - той вдигна чашата си - Особено с това страхотно вино. Наздраве!
    Розето наистина бе хубаво.
    Тя се хранеше с апетит. Дори лакомо. Малките парченца пържола изчезваха едно след друго между влажните й от виното устни. Дъвчеше енергично. Гледката определено му харесваше.
    - Знаеш ли - каза й, - излиза, че пресечката на коридори N27 и W189 е толкова недостижима за нас, колкото и Луната.
    - Ако вземеш метрото на юг до последната станция, после метрото на запад и там някъде трябва да е това място.
    - Много добре се ориентираш!
    - Сигурно като прелетните птици имам магнит в човката си.
    Той доля чашите им.
    - Ако прелетните птици имаха хубава човчица като теб, нямаше да им се налага да прелитат където и да е.
    Чукнаха се и отпиха, гледайки се в очите.
 
 
    Поделиха си сметката в ресторанта, обаче 1D4C00 настоя да плати цялото вино.
    В метрото тълпата така ги притисна един в друг, че бедрото на 1D463F се вклини между краката му. Пикселът се правеше, че не забелязва това. Поговориха за кино.
    - Джеймс Бонд... не би оцелял... в метрото... - пошегува се 1D4C00, изразходвайки малкото останал му въздух.
    - Не харесвам... Джеймс Бонд.
    - Ужасен е... - излъга той, наблюдавайки я как вълнуващо се задъхва.
    Тъпканицата в асансьора ги сближи още, така че когато влизаха в неговото жилище, те се държаха за ръце.
    - Значи тук живееш... - каза 1D463F.
    Тя се разходи из стаята оглеждайки се, макар жилището да бе съвсем стандартно.
    - Една много малка водка? - попита я.
    - Не, предпочитам вода.
    1D4C00 сипа две чаши пречистена вода. Междувременно я оглеждаше почти тайно. Хубавото на високите жени е, че имат дълги крака. Колкото по-висока, толкова по-дълги крака.
    - Избрал си за стените много приятно зелено.
    Според него те бяха жълти, но не възрази.
    - Такива си бяха като се настаних. И на мен ми харесват.
    Той й подаде чашата. Очите й блестяха. Може би трябваше да я прегърне? Нека първо да пийнат по глътка вода.
    - Да послушаме "The Basics"? - предложи й.
    - Добре.
    Седнаха на дивана. Този диван винаги му бе пречил, обаче ето, че сега влезе в работа. Както са седнали така, може би ще бъде много естествено, ако я прегърне през раменете?
    - Активира ли си виртуалния компютърен екран? - каза 1D4C00.
    - Ей сега...
    - Отвори прозореца на Retro Music Television.
    Очите й замърдаха докато движеше курсора. Хубави очи има тази жена. И веждите й са хубави, плътни.
    - И сега какво? - тя явно минимизира екрана си, защото го загледа в очите.
    - Отиди на /archive/thebasics/demo.
    - Ти май много обичаш тази група?
    - Харесва ми. Защо?
    - Знаеш адреса наизуст.
    - Слава Богу. Вместо да ровя из мрежата, мога да те гледам.
    Тя се засмя. Бузите й порозовяха. Ето сега трябва да я целуне. Ами ако се обиди? Глупости! Нали затова е дошла, да я награби! Ами ако не? Такива случаи има...
    - Топло ми е...
    Тя стана и свали сакото си. Зърната на гърдите й се опитваха да пробият нежната изкуствена коприна на блузата. Без успех. Засега.
    - Харесва ми атмосферата на старите песни. Наивна. Сигурно ти е като ги слушаш - неубедително сподели пикселът.
    Тя нищо не каза. Отпи от водата, гледайки го. Ето сега просто трябва да я награби! Ами ако го обвини в сексуален тормоз? Спукана му е работата! Един старши байт от оперативната памет му разказа в бара как имал страхотна нощ с колежка, а на сутринта тя нещо му се ядосала, обвинила го в сексуален тормоз и сега нещастникът има двегодишна условна присъда, изплаща глоба в размер на три годишни заплати и няма право да се доближава до жена по-близо от една ръка разстояние.
    - Намери ли страницата? - попита я.
    - Коя страница?
    - В Retro Music Television, /archive/thebas...
    - Стига с този архив! - тя го блъсна с длани в гърдите и скочи на крака. - Ти подиграваш ли ми се?! Защо дойдохме тук?!
    - Да слушаме музика...
    - Да слушаме музика?! Чуваш ли се какво говориш бе, скапаняк?! Цял ден съм попълвала доклади и сега вместо да си направя кефа, ще слушам музика с теб?!
    - Нали за това те поканих...
    - Ти не само си скапаняк, ами сигурно и не ти става!
    - Моля ти се...
    - Слушай внимателно! Дойдох тук за да ме хвърлиш на леглото и да ми разкъсаш дрехите!
    - Разбира се, ей сега!
    - Не ме пипай! Скапаняк! Ще те дам под съд!
    - Недей така! Нека те прегърна...
    Тя му зашлеви мощен шамар с доста голямата си длан. Ухото му писна, очите му се насълзиха.
    - Още сега се свързвам с адвоката си и те смазвам! - тя грабна сакото си и хукна към вратата - Да слушаме музика, а! Скапаняк!
    - Моля те,1D463F, чакай!
    Тя тръшна вратата под носа му. Отвори я панически и изскочи след нея в коридора. 1D463F тичаше към пресечката. Патрулът на AntiVirus Realtime Auto-Protect System до светофара се обърна към тях. 1D4C00 бързо се прибра обратно.
    Дали не трябва да я догони? Да й се извини. Да й обясни.
    Сипа си повечко водка. Срещата им започна така хубаво, а приключи с бедствие. Къде сбърка? Пикселът мисли върху това в продължение на четири много големи водки и едва призори заспа сгърчен на дивана.
 
 
    Тъкмо сънуваше, че има невероятно главоболие и се готви да си отреже главата за да се справи с него и го събуди баладата "How complete is your code?" на Backup Brothers. 1D4C00 стреснато деактивира виртуалния си компютърен екран. Сънят си отиде, болката в слепоочията и тила остана. Лявото му ухо пищеше тихо, но сърцераздирателно като червей, дръзнал да прави любов с бръснач.
    Опитният битов алкохолик знае, че няколко глътки бира сутрин превръщат димящите отломки в нещо като човек. В подобна ситуация, за да се превърне човекът в личност, са нужни 20 милилитра от същия концентрат, с който е злоупотребено предишната вечер, но пикселът избягваше тази трансформация заради риска от необратимо алкохолизиране. Да възвърне сетивата си - това засега му бе достатъчно.
    1D4C00 извади от хладилника малка бутилка синтетична мексиканска бира. 330 милилитра щяха да са прекалено много, достатъчно бе да изпие половината. Той преодоля съпротивата на капачката и допря гърлото на бутилката до безчуствените си устни. Студената бира изпълни устата му, потече със съскане надолу по гърлото и достигна триумфално стомаха. Пет глътки по-късно бутилката бе празна.
    - Ох, майко... - цитира той най-популярната  в историята на човечеството сутрешна фраза.
    Болката в главата му се заобли, сърцето му колебливо заработи, започна да вижда цветно.
    На врата се позвъни. Отначало пикселът не реагира, но след второто позвъняване тръгна да отвори. Усилието да се придвижи до вратата бе съизмеримо с покоряването на хималайски осемхилядник. Посегна към дръжката и видя, че още държи празната бутилка. Напъха я в джоба си и отвори.
    Отвън му се усмихваше неговият антивирусен скенер.
    - Добро утро, пиксел 1D4C00!
    - Добро утро...
    - Май снощи някой е палувал!
    Пикселът прокара пръсти през обърканата си коса.
    - Може ли да вляза?
    1D4C00 се отмести и скенерът провря край него светлосин лъскав костюм и свеж аромат на горски цветя.
    - Пиксел 1D4C00, тук съм по служба. Пиксел 1D463F ви е дала под съд. Адвокатът ви сигурно вече е получил обвинението от съдия #12843.
    - Тя ме съди?
    - Да. Делото ще се гледа в понеделник от 15:30 до 15:45.
    - По това време съм на работа.
    - Работодателят е длъжен да ви даде 15 минути неплатен отпуск щом сте подсъдим. Във видеопаметта вероятно вече са получили съответната информация.
    - Че съм подсъдим?
    - Машината работи безупречно, скъпи ми 1D4C00.
    Пикселът усети, че всичко, от което се нуждае, е бира.
    - Искате ли една бира, скенер?
    - Не, благодаря, вече пих чай от боровинки, синтетичен наистина, но много приятен. Съветвам ви и вие да наблегнете на чая, ако искате денят ви да е приятен и ползотворен.
    С няколко люшвания 1D4C00 достигна шкафчето над мивката. Засмука болкоуспокояваща таблетка и пъхна блистера в джоба си. Усети, че там има някакво картонче, пръстите му машинално заиграха с него.
    - Пиксел 1D463F... Тя за какво ме съди?
    - Точната формулировка тепърва ще се изясни в беседа между нейния адвокат и съдията, но засега обвинението гравитира около неизпълнен ангажимент към дама, излъгани очаквания и перверзна сексуалност.
    - С пръст не съм я докоснал!
    - Именно затова сексуалността е квалифицирана като перверзна. Но бъдете спокоен, признаете ли сексуалната си ориентация, обвиненията ще отпаднат.
    - Сексуалната ми ориентация?
    Скенер 1D4C00 го гледаше с ведра безизразност.
    - Вижте, скенер, сексуалната ми ориентация си е мой проблем. И не е никакъв проблем.
    - А когато се стига до инциденти като снощния? Време е да се определите, пиксел.
    - Да се определя?! Скенер 1D4C00, бъркате! Снощи бях силно привлечен от пиксел 1D463F!
    - Да? Ще ви цитирам част от нейната жалба: "Въпреки очевидната ми готовност за близост, той стоеше като парализиран." Какво ви възпираше, 1D4C00?
    Пикселът мълчеше.
    - Готов съм да поговорим за всичко - каза топло скенерът. - Аз съм вашият антивирусен скенер, обичам работата си и искам да я свърша както трябва.
    Скенерът му подаде ръката си. Пикселът колебливо я пое. Очакваше да усети пухкав дунапрен, вероятно влажен, получи парче бетон, скрито под грижливо поддържаната кожа.
    - Горе главата, пиксел, не забравяйте, че съм до вас, винаги и навсякъде.
    Скенер 1D4C00 елегантно си тръгна.
    Пикселът затвори вратата след него и бръкна в джоба си за болкоуспокояващите таблетки. Напипа картончето. Извади го. Вале купа. "JOHN SMITH". "GHERKIN"
    Да върне ли картата? А откъде я има?
    Наряза я с ножица на тесни лентички. Накълца и тях. Хвърли остатъците в мелничката за отпадъци. Това е, една неприятност по-малко.
 
 
    Когато 1D4C00 се дотътри във видеопаметта, от третата клетка на неговия ред като кукувица от старинен часовник изскочи мустакатият.
    - Разказвай! - той го хвана под ръка и тръгна с него - Как беше?
    Наближаваха клетката на 1D463F. Пиксел 1D4C00 усети как сърцето му напусна работното си място и заподскача из гърлото му. Той се изскубна от лепкавата хватка на така наречения пиксел 1D45C3 и пое дълбоко въздух.
    1D463F седеше на стола си с гръб към пътеката и пудреше носа си. 1D4C00 колебливо забави крачки, но зърна в огледалцето й огромно гневно око, втренчено в него и продължи нататък.
    Следващите часове могат да се резюмират като болезнена досада гарнирана с тъпо главоболие. Имаше и груби намеци за гадене в стомаха. Вестибуларният му апарат си бе взел почивен ден, оставяйки на мястото си некадърен заместник. Очите му враждуваха със светлината. Ушите му отчаяно пищяха. Не можеше да разпознае думите, които изписваше с маркера. Бланката за 10 часа му приличаше на бланката за 15 и обратното, а всички бланки смирено възприемаше като наказание свише. Ако беше почивен ден, щеше да полежи няколко часа в мъчителен полусън и да оцелее. Сега успя само да подремне малко в обедната почивка, неудобно отпуснат назад на стола.
    В 15:00 часа пиксел 1D4C00 беше пред разпад на личността.
    Малко преди 17 часа усети лек глад. Веднага разпозна признака за излизане от махмурлука и се просълзи.
    В 17:09 мина през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура в бар "RGB" с мисълта за двоен сандвич от пиле с майонеза и китайска люто-кисела супа. Барман #7 милостиво бързо изпълни поръчката. Пикселът седна на края на един диван, намери място на масичката за купичката с врялата супа и задъвка предпазливо пилето. Стомахът му прие първата миниатюрна хапка, прояви интерес за още.
    Дванайсетте певици изпълняваха акапелно платинения хит на "The Basics" "REM I Love You":
    "10 Me = "I "
    20 You = "Love "
    30 Result = Me+You+"You"
    40 print(Result)
    50 REM I Love You"
    Хубава песен, но остаряла. На днешно време трябва да пеят "WARNING I'll Bite You". После се чудим защо киберсексът процъфтява. Ама пък какви гърди имаше тази жена! Но не трябваше така да го пришпорва. Ако бяха послушали музика, ако бяха поговорили, може би по чаша водка и нещата щяха да се получат от самосебе си.
    В другия край на бара седеше антивирусен скенер 1D4C00 в компанията на широкоплещест чернокос мъж. Скенерът му се усмихна. Пикселът се направи, че не го забеляза.
    Веднъж пиксел 1D45C3 му каза, че трудът е очовечил хората, а адвокатите ще ги разчовечат. Вече всеки съди всекиго за всичко. Без адвокат загиваш позорно, мъчително и бързо. От раждането до смъртта личният адвокат е повече от Бог, защото за разлика от Него познава милостта единствено като понятие от речника, подходящо за определен тип защитни пледоарии. Наскоро едно дете осъди майка си, че го е родила без предварително да получи писменото му съгласие. На базата на Призива за опазване на пространството и в светлината на призивите за опазване на питейната вода и на енергията, както и във връзка с още 12 други призиви адвокатът пледира и майката получи три години условно и трябваше да плати 100 000 кредита обезщетение на детето. Бащата получи една година затвор за съучастничество, но се отърва, защото по това време бе в командировка в Китай и тамошните власти не пожелаха да го екстрадират. Явно китайците може и да имат драконовски ограничителни мерки за раждаемостта, но съдебната им система все още пази някакви искрици разсъдък. А тук положението е съвсем друго...
    - Добър вечер, пиксел, забавлявате ли се?
    До него красиво стоеше скенер 1D4C00. Той се усмихна ведро на шумната групичка кадети от академията "West Pointer", които си бъбреха на останалата част от дивана и те безпогрешно усетиха флуидите на човека на закона, отдаден на работата си. Младежите изведнъж решиха да сменят кръчмата и след секунди целият диван бе на разположение на двамата. Скенерът седна и преметна крак върху крак без да събори стъклената масичка, което по принцип бе невъзможно.
    - Какво ви привлича в този бар, пиксел?
    1D4C00 не отговори. Реши, че трябва да дояде последните две хапки от сандвича си и го направи. В това време скенерът слушаше певиците и очевидно си почиваше.
    - Защо напоследък проявявате такава загриженост към мен? - попита пикселът.
    - Аз съм вашият антивирусен скенер и винаги съм бил загрижен за вас.
    - Да, но от няколко дни загрижеността ви е... по-загрижена?
    - Върша си работата.
    - Надушили сте вирус?
    - По-скоро не.
    - Тогава?
    - Бих искал да предотвратя някои неприятности. Ето, ако вчера бях наблизо, сега нямаше да сте подсъдим.
    - Това си е мой проблем.
    - Не съвсем, драги ми 1D4C00, не съвсем.
    - Добре, де, скенер, какво общо имат патилата на оная ми работа с антивирусната защита?
    - Всичко има общо с антивирусната защита. Нека да споделя с вас основната трудност в борбата с вирусите - вирусът не е материален, вирусът преди всичко е понятие. Един и същи байт, той може да приема стойност или единица, или нула, всичко е пределно просто и ясно. Обаче изведнъж този байт престава да бъде част от Операционната система и става част от вирус. Байтът си е байт, нулата си е нула или единицата си е единица, обаче вече вместо добро има зло. Разбирате ли ме?
    Пикселът взе купичката със супата. Гребна с порцелановата лъжица. Супата бе точно такава, каквато трябваше да бъде - вряла, люта, грандиозна. Преглътна. Сякаш ангел слезе от небето и го изрита с все сила в корема. По челото му избиха капчици пот.
    - Обичате ли люто-кисела супа, скенер?
    - Не, твърде агресивна е за моя вкус.
    - Повярвайте ми, губите.
    Скенер 1D4C00 се изправи.
    - Да ви е сладко, пиксел.
    Скенерът взе от бара две чаши светла бира и се върна при внушителния си приятел.
    1D4C00 изяде супата и си тръгна.
 
 
    След тъпканицата в метрото и асансьора и слалома сред минувачите в коридора, стаята му се стори грамадна. Около 20 квадратни метра единствено и само за него.
    Лявото му ухо пак пищеше. Свали сакото си и го метна върху леглото. Изрита обувките край вратата и отиде при хладилника, като пътем деактивира алармата му. Сензорът сканира ретината му, появи се съобщение "Хладилникът е отключен. Приятно вечерно похапване. Готови ли сте за невероятно приключение с шоколадовите блокчета "HDD"?" Ако имаше емоционални сили, пиксел 1D4C00 щеше да изпсува, но сега се съсредоточи върху неотложното - сложи три бучки лед в голяма чаша и гузно сипа отгоре един пръст водка. Отпи и изчака леденото питие да се спусне дивашки през гърлото и хранопровода му, изчезвайки някъде към стомаха. Активира виртуалния си компютърен екран и пусна тихо баладата "The Song of the Sad Worm Virus" на "LAN Boys". Минимизира екрана и пак отпи. Водката вече знаеше добре къде отива и не предизвика големи разрушения и косвени жертви по пътя си.
    Пикселът се обърна и понечи да тръгне към леглото, но коляното и челото му се удариха в отсрещната стена. За миг му притъмня, примига, тръсна глава, стената се размаза, преминавайки от обичайното жълто-зеленикаво към светло розово и обратно. Песента зацикли на едно и също място, запаметено в антишоковата памет на плейъра. Огледа се и го обзе желанието да изпълзи нанякъде. Стори му се, че размерите на стаята му са не повече от 2 на 3 метра, а таванът е на милиметри от косата му. Пак тръсна глава, затвори очи и когато ги отвори, всичко беше нормално с изключение на "LAN Boys", които непрекъснато повтаряха "Are you sure you want to kiss me? Yes/N...".
    Предпазливо протегна напред ръка и въпреки, че стената бе на около 4 метра от него, пръстите му докоснаха невидима преграда току под носа му. Отдръпна се назад и гърбът му опря в хладилника. Пое си дъх и страхливо максимизира виртуалния компютърен екран, изключи плейъра и деактивира екрана. Оцеля, даже му бе по-добре в настъпилата тишина, ако не броим сърцето му, което думкаше в тъпанчетата му като рицар по портите на замъка на тирана, с когото му предстои мъжки разговор.
    Изчака. Огледа се. Вдигна бавно чашата покрай гърдите си и я изпи на една глътка с прилепени към тялото си ръце. Сдъвка недостопения лед. Изчака още малко.
    По едно време внимателно мушна напред с показалец, но не напипа нищо. Изпъна ръката си, размаха я. Пак нищо.
    Предпазливо се придвижи до леглото си. Легна, очаквайки всеки миг да му се случи нещо ужасно изотдолу.
    Взираше се в тавана, убеждавайки се, че е достатъчно високо над него.
    Минути или може би часове по-късно събра смелост и се обърна на една страна. Оцеля.
    Доста след това заспа.
 
 
    Събуди го арията на вторичния кеш от рок-операта "Bungle in the host drive". В лентата за новини на виртуалния му компютърен екран течаха резултатите от третата четвъртина от осминафиналите на мишото първенство - водеше безспорният фаворит Silver mustache, но новакът RQ101 явно се бе прицелил в мястото му. Каквото и да бяха правили снощи, а вероятно и през нощта докато е спал, сега стените и таванът си бяха по местата. Изглежда всичко бе нормално с изключение на него.
    1D4C00 деактивира виртуалния си компютърен екран. Стана страхливо. Прокрадна се и изяде блокче аериран шоколад "High Pressure",  опрял гръб в хладилника. Дълго се кани да се преоблече, но в крайна сметка не посмя, а само се загащи и облече вчерашното си сако. Стъпвайки като балерина в минирано поле прекоси стаята и излезе в коридора.
    - Добро утро, пиксел 1D4C00.
    Естествено, скенер 1D4C00 вече го очакваше пред вратата.
    - Пускате си брада?
    1D4C00 конвулсивно потърка бузата си.
    - Ще опитам как ми стои.
    - Със сигурност ще ви отива.
    Двамата закрачиха към главен коридор N254.
    - Предполагам, че отивате при вашия лекар?
    Не се беше сетил за това. Напълно логично бе да отиде тъкмо при лекар след вчерашното прилошаване. Кимна утвърдително.
    - Обадихте ли се във видеопаметта, че ще закъснеете?
    - Забравих...
    1D4C00 спря и понечи да активира виртуалния си компютърен екран.
    - Не си правете труда, пиксел, аз ще имам грижата да съобщя по служебен път.
    - Недейте, онзи ден получиха съобщение, че съм подсъдим, сега ще получат официално съобщение, че ще закъснея - ще им се набия в очи.
    - Това понякога не е лошо. Зависи как звучи съобщението. Гарантирам ви, че ще го пусна максимално благоприятно за вас, драги ми 1D4C00.
    - Благодаря, скенер.
    Спряха на светофара към главния коридор и се загледаха в човешката река, вливаща се в началото на работния ден.
    Светна зелено. Двамата не свиха надясно към асансьорите, а поеха наляво към кабинета на лекаря. В тази посока отиваха малцина и двамата вървяха спокойно в своята половина на коридора.
    - Това е вирус, нали? - престраши се пикселът.
    - Така ли мислите?
    - Не зная какво да мисля. Вие сте спецът по вируси.
    - В такъв случай ще ви кажа моето мнение - това не е вирус, а проявленията на вирус.
    - Как така?
    - Огън няма, но има пожар. Е, да не ви плаша излишно - само мъничко пожарче. И това е просто пример за да ме разберете.
    Спряха. Минувачите ги заобикаляха от двете страни сякаш скенерът бе опасна морска скала, ясно обозначена с маяк.
    - Подозирате ли ме за нещо, скенер?
    - А трябва ли?
    - Разследвате ли ме?
    - Върша си работата.
    - Нали нямам вирус?
    - Да, но имате час при вашия лекар. След 17 минути.
    - Благодаря ви, че сте се погрижили, скенер.
    - За мен бе удоволствие.
    - Знам пътя, довиждане.
    - Довиждане, пиксел, желая ви приятен ден.
    1D4C00 тръгна по коридора. Усещаше в тила си погледа на скенера. Имаше чувството, че всеки момент ще се спъне.
    Спря и се дръпна до стената за да не го бутне някой от крачещите зад него. Обърна се. Скенерът ведро гледаше към него, усмихна му се и помаха красиво с ръка.
    Пикселът му кимна и продължи пътя си.
 
 
    Доктор JH го очакваше.
    - Снощи... - започна 1D4C00.
    - Знам, прегледах LOG-файла ви. Лягайте на кушетката.
    Пикселът легна. JH седна до главата му и разтвори несесер с инструменти, които можеха да послужат както за неврохирургия, така и за маникюр и педикюр. Лекарят взе средноголеми закривени пинсети.
    - Какви по-точно бяха халюцинациите? - с чисто човешко любопитство попита той.
    - Стаята стана малка. Стените станаха розови. Таванът щеше да ме смаже.
    Пикселът усети, че нещо се изнизва от ухото му. Завъртя глава.
    - Мирувайте!
    1D4C00 застина, но като извъртя максимално встрани очи, успя да види, че лекарят е измъкнал от ухото му миниатюрна раковинка, от която се точеше тънък кръгъл кабел. Докторът взе нещо като тумбеста химикалка и започна да прокарва върха й покрай кабела, като гледаше в малко екранче отстрани.
    - Имате късмет, че не сте женен, пиксел... Онзи ден AntiVirus Scaner System докараха упоен пациент, който бе получил халюцинация, че съпругата му е трийсетина години по-стара и не е жена... Оправих го за пет минути, но колко време ще посещава терапия, не мога да се произнеса... А, ето! Оптичният кабел на комуникатора ви е прекъснат точно тук!
    - И сега какво, докторе?
    - Спокойно, това е дреболия. Първо ще поставя временен байпас на кабела, за да възстановя сигурната връзка - JH взе ножичка. - Най-добре затворете очи, за да не получите пак някоя халюцинация.
    Пикселът стисна клепачи. Чу как ножичката щракна, лекарят направи нещо, после сръчно набута комуникатора в ухото му.
    - Готово... Първият свободен час в клиниката по неврохирургия е след седем дни в 10 и 30?
    - На работа съм.
    - След 12 дни в 20 часа?
    - Да, мога. Ще ме режат ли, докторе?
    - Ще ви обясня....
    Виртуалният му компютърен екран се активира, отвори се прозорец с реклама на кабинета на доктор JH, после се появи триизмерен модел на човешка глава.
    - В клиниката ще сменят оптичния кабел. Ще направят лек срез ето тук... - около ухото на модела се очерта пунктирна линия и то се отдели встрани - ... и ще откачат стария кабел, след което ще присъединят нов.
    Пикселът смутен проследи анимацията, която му демонстрира набързо същността на операцията. С облекчение видя, че накрая ухото бе върнато на старото му място.
    - Операцията е напълно рутинна, трае половин час, за всеки случай ще прекарате нощта в клиниката и на другия ден ще сте като нов. Всичко се покрива от здравната ви осигуровка.
    - Няма ли друг начин?
    - Не. Значи след 12 дни в 20 часа?
    - Да.
    - Добре, ще изпратя заявка в клиниката. Виждам обаче, че не сте идвали за ваксинация повече от 30 дни?
    - Възможно е.
    - Играете си със здравето! Знаете ли, че през последния месец само птичият грип има 9 нови щама? Да не говорим за типичната пневмония и алергиите!
    - Ще трябва да се ваксинирам.
    - Имате късмет, че ми доставиха новата комплексна ваксина. Разработена е вчера следобед.
    Докторът извади от шкафа пистолета за ваксиниране и започна да завива на дулото му индивидуална втулка.
    - Сега ли ще ме боцкате?
    - Така и така сте тук...
    JH опря пистолета в слепоочието му, чу се лек пукот и за части от секундата остра болка прониза главата на пиксела. Очите му се насълзиха.
    - Готово, сега поне седмица ще сте здрав. Дължите ми 29 и 95.
    1D4C00 постави електронния си подпис на фактурата, деактивира виртуалния си компютърен екран  и тръгна към видеопаметта.
 
 
    Някой беше откраднал маркера му.
    В 10:07 Пиксел 1D4C00 влетя във видеопаметта през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура, дотича до клетката си, хвърляйки пътем поглед към потъналата в работата си пиксел 1D463F, седна на стола, издърпа чекмеджето на бюрото и тегли наум една дълга и сочна ругатня с анонимен адресат. Външно обаче запази спокойствие.
    Съгласно Призива за всеобща информираност сега трябваше да напише предварителен доклад за произшествие в размер на около 1000  думи, след което да представи основен доклад по случая в размер на около 15 000 думи, придружен с попълнена анкетна карта, съдържаща 692 въпроса от всякакво естество - от биометричните му данни в момента на произшествието през психическия му статус до хронологична разбивка на действията му със стъпка 10 минути. Това първия ден. Втория ден ще трябва да напише допълнителен доклад по случая в размер на около 10 000 думи и да попълни контролна анкетна карта, която освен въпросите от предишната анкетна карта, съдържа още 150 въпроса за оценката му на същността на произшествието, причините, довели до него и последствията за пиксела като професионалист и за видеопаметта като екип. Нов маркер можеше да получи чак на третия ден, което щеше да отвори значителна дупка във възнаграждението му за  месеца, а следователно и в социалната и здравната му осигуровка. Да не говорим за 12 часови доклади, 2 сутрешни и 2 вечерни, които ще трябва да наваксва вечер след работа. Гадост.
    Потърси с пръсти резервния маркер, който бе прикрепен с парче лепенка на задната стена на чекмеджето. Нямаше го. Е сега вече стана страшно.
    Взе първата бланка и започна да я пръска с пулверизатора за да заличи доклада от предишния ден.
    Кой ли е свил и двата маркера? Значи е имал време да рови спокойно за да открие и втория. Колегата му отляво, пиксел 1D4BFF, идваше много рано на работа. Натегач мръсен, появяваше се още към осем и петнайсет за да поздрави първи началника на реда, после киснеше в клетката си и чакаше да започне работният ден. Колко му е да е влязъл вместо в своята, в съседната клетка и да е претарашил набързо бюрото? Освен това може да е забелязал някак си резервния маркер, въпреки, че 1D4C00 го бе вадил само веднъж, в първия си работен ден когато го откри. Само той го е обрал, някой е откраднал неговия маркер и той си е възстановил липсата, а резервният маркер му е нещо като бонус.
    1D4C00 се зачуди откъде да си свие маркер. Гадината 1D4BFF сега ще е нащрек. Другите пиксели също внимават. Макар винаги да се намираше по някой късметлия като него.
    Когато за първи път му свиха маркера, пиксел 1D45C3 му каза, че със сигурност на служителите във видеопаметта са раздадени по-малко маркери. Приятелят му твърдеше, че най-вероятно не достигат 19 маркера. Сред 1 920 000 служители 0.001 процент липси не могат да бъдат усетени. 1D4C00 го попита защо е нужно да им раздават по-малко маркери? "Така трябва, каза му 1D45C3, елементарна теория на мениджмънта, традиционни управленски лостове и приложна психология на стадото."
    В обедната почивка ще трябва да издебне някого. Мразеше това. Досега два пъти бе крал маркери, като втория път сви два и спечели 50 кредита от 1D45C3, които после изпиха кротко в бар "RGB".
    - Какво има?
    Сърцето му на два скока отиде в стомаха.
    Обърна се - беше пиксел 1D45C3.  Онзи, мустакатият досадник.
    - Нищо, бачкам.
    1D4C00 се понадигна и се огледа. Шефът на ред 1200 не се виждаше никъде. Значи можеше да се появи отвсякъде.
    Мустакът също се огледа и клекна на прага на клетката му. Отгоре бръснатата му глава бе набръчкана като угрижено чело.
    - Свили са ти маркера? - така нареченият 1D45C3 бръкна в джоба на сакото си и му подаде маркер. - Този ли е?
    1D4C00 го взе. Маркер като маркер.
    - Този е. Къде го намери?
    - На пътеката при моята клетка.
    Замълчаха.
    - Късмет имаш, че го намерих аз, а не някой друг.
    - Благодаря ти.
    - Моля ти се, нали затова са приятелите - мустакатият му намигна. - Чисто ли е?
    1D4C00 се огледа за началника на ред 1200.
    - Да.
    Онзи се измъкна от клетката му, изправи се и делово закрачи към своята част на реда.
 
 
    След работа 1D4C00 тръгна да излиза през вратата откъм началото на реда за да се срещне пътем с пиксел 1D463F. Вместо това се сблъска с мустакатия 1D45C3.
    - Здравей. Навакса ли с доклада в 9 часа?
    Беше влязъл в график още в 14 часа. Сети се, че може би е редно да почерпи спасителя си.
    - Да пийнем по едно?
    - С удоволствие! Аз черпя!
    - О, не, от теб беше маркерът, от мен ще е питието.
    - В такъв случай предлагам да пийнем по две! - мустакатия се засмя издълбоко.
    Излязоха от видеопаметта.
    - Къде ще отидем? - попита го онзи.
    1D4C00 си помисли, че не бива да води в "RGB" точно този тип, ще вземе да научи това място и после няма да може да се отърве от него.
    - Ти кажи. Къде ходиш обикновено?
    - Бар "RGB". Знаеш ли го?
    Естествено, че го знаеше. Обаче защо не знаеше, че мустакът ходи там? От друга страна в бар за хиляда души пълен с поне два пъти по толкова човек и родната си майка не би забелязал, освен ако не се сблъскат при някой от пласьорите на дрога.
    - Знам го.
    По пътя си разменяха стандартни фрази за тъпканицата в коридорите и асансьора.
    В "RGB", разбира се, трябваше да изчакат за места на бара.
    - Не съм чувал за кръгъл бар, по-голям от този тук - каза мустакатият.
    - Сигурно има. Това заведение е малко, има дискотеки за по 100 000 души.
    - В тях баровете са покрай стените, в средата се танцува.
    Преди време, след по четири водки, с 1D45C3 провирайки се през тълпата и проявявайки на моменти грубост бяха измерили обиколката на бара - беше точно 185 крачки. Чудеше се как да каже за това на мустакатия. Може би така:  "Ти не знаеш това, но преди време с теб измерихме обиколката на бара." Или може би така: "С един, който тогава беше ти, измерихме бара." Или пък така: "С един, който ти си сега, когато той беше ти, измерихме бара."
    - Знаеш ли - каза този 1D45C3, - някой път трябва пак да измерим обиколката на бара.
    - Моля?!
    - Забравил си. Ама и бяхме доста пийнали.
    - И какво?
    - Измерихме обиколката на бара. С крачки.
    - Ние с теб?
    - Да. Беше преди месец и нещо.
    - Нали с теб се запознахме онзи ден, когато се получи онова... малко недоразумение  във видеопаметта?
    - Явно недоразумението е голямо. Ние с теб се запознахме преди половин година, когато ти дойде на работа във видеопаметта и в първия си работен ден щеше да се напикаеш, понеже те беше срам да попиташ...
    - Колко излезе? - прекъсна го 1D4C00.
    - Кое?!
    - Колко дълъг излезе барът като го премерихме?
    - 185 крачки. Ако приемем, че наистина кльощавата мадама не се беше преместила на съседния стол докато обикаляхме.
    - Не беше мръднала и на сантиметър - механично възрази 1D4C00.
    - Ти ще ми кажеш! Хайде да измерим пак, а!
    - Е, не...
    - Прав си, трезви сме. Това превръща научния експеримент в скука, а той трябва да е изкуство.
    На двайсетина метра от тях се освободи място на бара. 1D45C3 притича и го зае. Докато 1D4C00 се дотътри при него, онзи вече бе поръчал на барман #17.
    - Казах му да са двойни! Така, де, нямаме време за губене!
    Барманът сипа с маркуча за напитки синтетична водка в заскрежени чаши, обви ги сръчно с пластмасови салфетки и ги постави пред тях. Така нареченият 1D45C3 се облегна гърбом на бара. Чукнаха се. Отпиха. Дванайсетте певици пееха акапелно хита на Elvis "The Press" Lee "Blue Suede Mousepad".
    - А, ето го и моя скенер!
    През няколко дивана от тях седеше скенер 1D45C3 и пиеше от голяма чаша нещо мътно. Мустакатият му махна радушно с ръка. Скенерът му кимна.
    - Голям сладур е, нали! Да го поканим при нас!
    1D45C3, този 1D45C3, го повика с жест. Скенерът завъртя отрицателно глава и продължи да ги гледа безизразно.
    - Обичам моя скенер защото е симпатичен и защото се грижи за мен! - 1D45C3 му намигна - Да пием за него.
    Пиха. Скенерът също вдигна чашата си срещу тях и отпи от мътилката.
    - Хайде на бас, че сега ще се появи и твоят скенер!
    - Защо мислиш така?
    - Имам предчуствие. Моят човек нещо се е разшавал напоследък. Сигурен съм, че и при теб е така.
    - Така е. Непрекъснато души наоколо.
    - Значи докато преброя до десет и ще се появи!
    1D45C3 започна да брои на висок глас. Докато стигна до седемдесет си беше изпил водката и поръча още две двойни. 1D4C00 неубедително възрази, че не му се пие повече, но когато барманът постави чашите пред тях, взе своята.
    - Няма смисъл да броя. Когато реши, скенерът ти ще се появи. Пък и не се хванахме на бас.
    Заприказваха се за мишото първенство. Оказа се, че 1D45C3 е луд по тунинговани мишки. А така! Пиксел 1D45C3 не можеше да понася мишите състезания. Казваше "Общество, в което съсипването на компютърни мишки е най-популярното развлечение, не може да бъде убедително, когато говори за норми и морал." Значи този пиксел 1D45C3 няма нищо общо с онзи пиксел 1D45C3! Освен, че работи на неговото място, притежава неговата самоличност и твърди, че е той. Обаче имаше разлика. Това беше нещо, за което 1D4C00 можеше да се хване за да не се плъзва надолу по задник всеки път, когато се опитва да осмисли какво става.
    - Добър вечер, пиксели.
    Беше  скенер 1D4C00.
    - Добър вечер, скенер, това е...
    - Знам кой е, 1D4C00, запознахте ни преди няколко месеца. Как сте, пиксел 1D45C3?
    - Благодаря, скенер, отлично! Виждам, че пак сте като копиран от страницата на най-великия моделиер на света!
    - Какво да се прави, обичам красивите и удобни дрехи. Тези специално са на Franko Package.
    - С този пиксел ли съм ви запознал, скенер? - попита 1D4C00.
    - Да, не помните ли?
    - Честно казано, не.
    - Беше преди около пет месеца, пак бяхте тук и пак наблягахте на двойните водки. Между другото, драги ми 1D4C00, знаете ли, че прекаляването с алкохол опасно отслабва имунните сили?
    - Но пък убива вирусите! - обади се 1D45C3.
    - Грипните може би да, но иначе... - скенерът се обърна към бармана, който търпеливо чакаше от другата страна на бара - Две чаши безалкохолно бяло вино, много сухо, моля.
    Докато барманът сипваше в чашите, скенерът несъзнателно се огледа в огледалото зад гърбовете им. 1D4C00 погледна към 1D45C3. Онзи скришом му намигна и явно изгаряше от желание да каже нещо.
    Скенерът взе чашите.
    - Желая ви приятна вечер, пиксели. И не прекалявайте с алкохола, от това най-малкото боли глава.
    - Благодаря ви, скенер, ще го запомним - усихна му се 1D4C00.
    Скенер 1D4C00 ловко се запромъква между диваните и масичките.
    - Безалкохолно вино! Перверзия! Това е все едно киберсекс без секс! - изсумтя мустакатият.
    1D4C00 въздъхна.
     - И в offline режим... - добави той и преполови водката си на един дъх.
    Поръчаха си ролца от шунка, пълни със синтетична майонеза.
    1D4C00 взе от бара клечка за зъби и преди да я пъхне в устата си, я погледна. Върху дръжчицата на клечката пишеше "Мисли". Пикселът я запремята между зъбите си, а мисленето отложи за утре сутринта.
 
 
    На другия ден пак го болеше глава. Явно за него махмурлукът се превръщаше в начин на живот. Всъщност открай време винаги след повече от едно двойно питие на сутринта го болеше главата. Но когато пиеше с 1D45C3, онзи 1D45C3, който май никога не беше съществувал или може би никога не беше изчезвал, главоболието бе различно. След изпълненията в неговата компания, махмурлукът бе някак си натоварен с по-висш смисъл - не бе наказание, а отличителен знак, обозначаващ офицера сред тълпата редници.
    Отиде в страницата на Retro Music Television и пусна парчето "All You Need is RAM" на "The Basics". Глътна обезболяваща таблетка с малко тонизиращ сироп.
    Започна да прави дихателни упражнения, но плавно и нежно за да не експлодира главата му.
    Пиксел 1D45C3. Който и да е той. Кой е той?
    Най-вероятно е новият пиксел 1D45C3. А какво е станало със стария?
    1D4C00 бе виждал как се пенсионира пиксел - няколко думи от началника на реда, по глътка евтино синтетично шампанско с околните пиксели, подарък позлатена подложка за компютърна мишка с надпис "От колегите" и ушенце за окачане на стена и това е. Сега нямаше нищо такова.
    Ако беше болен и това е заместник - нямаше да се държи така.
    Може да е напуснал? Защо не му е казал нищо?
    1D4C00 се сети, че не знае къде живее 1D45C3, онзи, старият. Хващаше метрото на юг, но докъде точно? И на кой етаж отиваше? Кой коридор, коя стая?
    Не знаеше имейла му. Нито неговото ICQ. За какво му са, след като всеки ден са заедно. Бяха заедно тогава. Но и снощи бяха заедно. Само че с новия пиксел 1D45C3.
    1D4C00 легна на пода и започна да прави коремни преси.
    Как да намери пиксел 1D45C3?
    Ако направи официално запитване за него, ще го насочат към мустакатия тип. Който сега е пиксел 1D45C3. Друг пиксел 1D45C3 няма и не е възможно да има. Обаче в главата му имаше. А дали пък това, което мислеше за спомен, не е халюцинация? Може би пак се е отворила работа за доктора?
    1D4C00 седна на пода, махна Retro Music Television и отиде в страницата за търсене. Написа "пиксел 1D45C3" и след 0.3 секунди получи резултата - снимка на мустакатия и кратка информация за него.
    Роден в годината, когато станахме 24 милиарда. Кога бе роден истинският 1D45C3? Май не бе ставало дума за това.
    Завършил академията "West Pointer". Естествено, щом работи във видеопаметта.
    Работи във видоепаметта като пиксел 1D45C3.
    Това беше.
    Впрочем, имаше и имейл, но 1D4C00 бе сигурен кой пъха мустакатата си муцуна в тази пощенска кутия.
    Докато изтриваше тялото си с освежаваща кърпа ("Започни новия ден със свеж ментов аромат!"), пикселът по навик се огледа в огледалните врати на гардероба. Брадата му бе още малка и дива, но вече се пооформяше. Имаше сенки под очите. Трябваше му повечко сън. И витамини. И голяма, полусурова пържола. И спокойствие.
    Взе кутията с клечки за зъби и извади една напосоки. На дръжчицата й беше изобразен знакът "@". Трябва да прати някому имейл? Да чака съобщение?
    Пикселът запремята клечката между зъбите си, активира пак виртуалния си компютърен екран  и  започна да рови в прозореца на гардероба.
 
 
    В метрото 1D4C00 пътува притиснат до някакъв ръбест намръщен тип. Вероятно бе дребен началник някъде, може би даже във видеопаметта, затова пикселът за всеки случай не му обръщаше внимание, а гледаше сновящите под тавана кондуктори и се опитваше да диша възможно най-дълбоко.
    1D4C00 влезе във видеопаметта през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура в 8:55 часа. Мустакатият стоеше пред клетката си и очевидно го чакаше.
    - Здрасти! - каза му той - Как си след снощи?
    - Като след три двойни водки.
    - Бяха четири - онзи го хвана за ръкава - Слушай, намислил съм довечера да те водя на мишо състезание.
    - Не мога, имам среща.
    - Ще изпуснеш - мустакът се огледа, - това е неофициално състезание, не всеки може да бъде там...
    - Друг път, вече съм обещал. Приятна работа.
    1D4C00 продължи по пътеката. Пиксел 1D463F стоеше в клетката си с гръб към пътеката и ровеше в чантичката си. Беше с делови тъмносин костюм и златист чорапогащник, който изглеждаше така гладък, че очите непрекъснато се плъзгаха нагоре-надолу по него и не бяха в състояние да изпълзят наникъде другаде. Пикселът спря.
    - Здравей... - каза той и се загледа в тила й.
    Тя сякаш трепна, но продължи да рови в чантичката си.
    - Аз... Нека да поговорим...
    - Не мога да говоря с теб - гласът й бе студен, сух и много корав.
    - Защо?
    - В интерес и на двама ни е да не разговаряме преди делото. За повече подробности потърси адвоката си.
    1D463F започна да слага червило на устните си. От огледалцето го гледаше напрегнатото й око.
    - Аз точно за това... Нужно ли беше... Мисля, че сбърках... Хайде да опитаме...
    Тя прибра нещата си в чантичката, седна на бюрото и започна да пръска с пулверизатора бланката за доклада в 9 часа.
    1D4C00 се зачуди какво да направи. Вариантите бяха няколко. Пикселът избра този с отиването в неговата клетка.
 
 
    След работа успя доста грубо, но ефикасно да избегне срещата с досадника 1D45C3. Като го видя, че се задава по пътеката, бързо му обърна гръб и излезе през вратата откъм своята страна на видеопаметта. Не зави надясно към главен коридор Q174, а тръгна вляво, пъргаво кривна в страничен служебен коридор QJ, излезе в коридор P12, вървя десетина минути по него, след което по коридор X77 се върна при асансьорите до видеопаметта. Сигурно е имал вид на бежанец, защото на два пъти го проверяваха патрули на AntiVirus Realtime Auto-Protect System.
    През рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура на бар "RGB" мина чак в 18:06 часа. Отиде до бара и се лепна зад гърба на доста пълен мъж със служебно яке на техник по поддръжката на захранването. Опита се да го разкара с метода на ненатрапчивото масивно присъствие, но техникът изобщо не усети подсъзнателните му атаки, в момента онзи май нямаше съзнание, да не говорим за подсъзнание, седеше на бара, лапаше препечени парченца пилешка кожа, пийваше глътки синтетична тъмна бира и се гледаше в огледалото отсреща.
    Пикселът тръгна покрай бара да си търси друга жертва.
    Видя мъж с вид на преподавател в академията "West Pointer". Колкото по-интелигентен и образован - толкова по-податлив на безочливо неагресивно насилие. Обаче пък този беше доста пиян, ще трябва да го щипе, за да му въздейства.
    По-нататък седеше депресирана госпожица, която достолепно пийваше някакъв псевдосметанов коктейл. Нея щеше да срази за минути, но му дожаля.
    Продължи да върви покрай бара.
    Изведнъж някакъв кльощав младеж със скъп костюм стана от столчето си и със зле прикрито залитане си тръгна. Пикселът притича и зае мястото му под носа на амортизирана семейна двойка. Обърна им категорично гръб и се огледа за бармана.
    След секунди барман # 19 беше пред него и забърсваше бара.
    - Добър вечер, господине.
    - Здрасти. Една голяма водка. Двойна. С повечко лед. Първо слагаш леда и отгоре сипваш водката.
    - Знам как предпочитате питието си, господине - усмихна се барманът.
    Наистина знаеше. Барманите обслужваха хиляди клиенти, но познаваха редовните и знаеха кой какво и как го предпочита. Пиксел 1D45C3 му беше обяснил, че сигурно използват записите от охранителните камери. Щом застанеш на бара, камерата отсреща сравнява лицето ти с архива и ако те открие, праща съответната информация на бармана, който те обслужва.
    Пикселът взе заскрежената чаша и даже през салфетката, с която бе обвита усети сладкия студ в нея.
    - Наздраве, барман #19!
    - Наздраве, господине.
    Първата глътка след работа. На нея се крепи психичното здраве на човечеството в часовете между 17:05 и 19:05 часа. Тя е причината по това време да няма масови бунтове, революции и метежи (те се разразяват или доста по-късно, след шестото питие, или рано сутрин, когато големи групи хора осъзнават, че след малко са на работа).
    Момичетата от вокалната група се опитваха да изпеят хита на Elvis "The Press" Lee "Switch Me Quick". Не успяваха, специално това парче не му звучеше добре акапелно.
    1D4C00 пак отпи от водката и постави длан върху бара. Беше идеално гладък, чист, прохладен. И толкова.
    Пиксел 1D45C3 откриваше в бара информация, върху което градеше теориите си за устройството на света. Често пъти той поставяше длан отгоре, съсредоточаваше се в усещането и разсъждаваше. След това споделяше с 1D4C00. Много обичаше да представя теориите си. С една особена наслада. Сигурно дълго е мълчал.
    Понякога 1D4C00 се чудеше защо 1D45C3 така му се доверява. Често пъти казаното от него напомняше за проявлението на вирус. Дали наистина не е било вирус? Скенерът му го е засякъл и след като не са могли да го изчистят, са го поставили под карантина.
    Или може би направо са го изтрили?
    Ами мустакатият досадник? Той доказва, че е станало така. Или може би опровергава, че е станало така?
    Как е станало?
    Скенерът му открива вирус. AntiVirus Scaner System се опитват да го изчистят. Не успяват. Слагат го под карантина.
    Изтрит ли е? Това не зависи от антивирусната защита, това зависи от Управителния съвет.
    Ами мустакатият? Той е пиксел 1D45C3. Сега. Защото тогавашният пиксел 1D45C3 е под карантина, изтрит е, няма го. Обаче видeопаметта не може без пиксел 1D45C3, иначе в бутона Старт върху виртуалния компютърен екран на всеки потребител на системата ще има дупка. Затова са назначили мустака. Не е важно кой е пиксел 1D45C3, важното е да има такъв пиксел, а щом си такъв пиксел, значи ти си пиксел 1D45C3 и край, друг такъв няма и не може да има.
    Вирус ли е причината онзи пиксел 1D45C3 да изчезне? 1D4C00 си припомни последната им среща. Кога беше тя? В петък, преди една седмица. След работа дойдоха в "RGB". Бяха гладни и си поръчаха пилешки хапки и синтетична бира.
    Докато дъвчеха, 1D45C3 както обикновено постави длан върху бара. Съсредоточи се за малко в усещането, после кимна и го погледна.
    - Разбрах къде се намираме! - каза конспиративно и отпи от бирата.
    - Къде се намираме?
    - В подводница!
    - Наистина?
    - Имам доказателства!
    - Нали онзи ден ми доказа, че сме на борда на космически кораб?
    - Грешал съм!
    - И къде сме всъщност?
    - Сложи си ръката на бара... Усещаш ли вибрациите?
    - Близо сме до метрото.
    - Влаковете минават през 3 минути, а тези вибрации са непрекъснати!
    - Асансьорите? Климатичната инсталация?
    1D45C3 взе иззад бара пластмасова салфетка и изтри потта от маслиненочерното си лице. Очите му блестяха като два ксенонови светодиода в нощта.
    - Подводница! - каза тихо той.
    - Защо смяташ, че сме на борда на подводница?
    - Това е абсолютно сигурно! Вибрациите са от витлото й!
    - Вчерашната версия с космическия кораб ми се струва по-достоверна.
    - Заблуда! За малко да измамят и мен!
    - Версията, че хората окончателно сме отровили планетата остава ли в сила?
    - Да, но оцелелите не сме на борда на космически кораб. В подводница сме.
    - По-логично е с космически кораб да търсим годна за живот планета.
    - Човешките технологии не позволяват да се изведе в космоса толкова голямо съоръжение. Затова сме се потопили под водата и чакаме.
    - Какво?
    - Да се развият технологиите до ниво, когато ще можем да изстреляме в космоса гигантски космически кораб. Имам и друга версия - чакаме планетата ни сама да се очисти от отровите.
    - Коя версия е по-достоверна?
    - Не разполагам с достатъчно информация за анализ. Принуден съм да чета между редовете. Но мисля, че вече напипвам истината. Искаш ли да поръчаме още хапки?
    - Не, искам още една бира
    - Стига с тази бира, момче! Време е за водка!
    1D45C3 повика барман #7, който ги обслужваше тази вечер и му намигна. Онзи взе маркуча за напитки, превключи селектора от "светла бира" на "пшенична водка" и сипа щедро в заскрежените чаши. Когато си с 1D45C3 в бар "RGB" всички бармани ти сипват щедро.
    - Знаеш ли защо е хубаво първо да се подложи една бира преди твърдия алкохол?
    - За да се бетонираш по-категорично? - предположи 1D4C00.
    - Грешка! Основанията за това са чисто физиологически. Средата в стомаха на човека е киселинна, което бихме могли да докажем лесно с парче лакмусова хартия ако направим вивисекция на господина до мен.
    Господинът до пиксел 1D45C3 с наслада ядеше пилешко филе със синтетична английска горчица и на 1D4C00 му стана съвестно да го безпокоят точно в този момент.
    - Не е необходимо, вярвам ти.
    - В такъв случай ще продължа с изложението. Изпивайки една бира, ти правиш средата в твоя стомах алкална. Водката е създадена да попада в стомаха. Озовавайки се в алкална среда, тя решава, че е сбъркала мястото и продължава нататък без да се усвоява от организма. Ясен ли бях?
    - Не. Не ми е ясно за чий ми е водка, която не се усвоява от организма?
    - Това е тема за съвсем друг разговор. По-важното е да се пие научно, новобранец.
    Чукнаха се, отпиха и продължиха така до към полунощ...
 
 
    Прибра се три часа по-късно. В стомаха си имаше две двойни водки, риба тон с псевдодижонска горчица и чаша синтетичен лимонов чай. В главата си прехвърляше за пореден път последната среща с пиксел 1D45C3.
    Изпиха по една бира и четири водки - две двойни и две малки, за финал (точното количество водка бе проверил в LOG-файла си за миналия петък).
    Ядоха пилешки хапки.
    1D45C3 му разказа поредната си теория - че се намират на борда на гигантска подводница. Може би е искал да му подскаже нещо с тази теория? Може би.
    Ако навържем тази теория с предишните? Какви бяха те?
    Че се намират на борда на космически кораб, пратен да колонизира далечна планета.
    Че се намират в база на луната.
    Че се намират в база на Марс.
    Че се намират в база на друга планета някъде във Вселената.
    Че се намират в подземен военен бункер и те са оцелелите от ядрена война.
    Че се намират в подземен бункер и те са оцелелите от грипна пандемия.
    1D4C00 взе кутийката с клечки за зъби и изтегли една напосоки. На дръжчицата й беше изобразена удивителна. "Внимавай"? "Ще има да се чудиш"? "Чуди се"? Защо? На какво?
    Пикселът лапна клечката и я запремята между зъбите си.
    Беше вечер като много други. Хапнаха. Пиха. 1D45C3 предимно говори. 1D4C00 предимно слуша. Теориите на 1D45C3 за това къде се намират. Може би това е същественото - къде се намират. Къде се намират?
    Окачи костюма в гардероба, пъхна ризата и бельото в машината за сухо пране.
    Вариантът с космически кораб, пратен да колонизира далечна планета май беше най-привлекателен. Въпросът е кога ще пристигнат. И какво ще заварят там.
    Пикселът изми зъбите си и изтри тялото си с освежаваща кърпа ("Синтетичното розово масло от ново поколение гарантира дълъг и спокоен сън!").
    Обаче по-вероятно е да са се сврели някъде и да се чудят какво да правят. Дали е било ядрена война, пандемия или всемирен потоп все тая. Заврели са се надълбоко и няма излизане.
    Активира виртуалния си компютърен екран и отвори прозореца на пощенската програма. Много спам, няколко вируса и писмо от майка му.
    "From: wife.arrayF16@global.net
    To: pixel1D4C00@global.net
    Subject: Много те мисля
    Здравей, Меченце!
    Здраво ли си? Много те мисля. Хукнало си да правиш кариера, Меченце, а годинките си минават. Не е ли време да си създадеш семейство? Знам, че сега това не е модерно, но трябва да помислиш и за дете. Ти си възрастен самостоятелен мъж, 1D4C00! Мисли!
    Целувки.
    Майка ти."
    Пиксел 1D4C00 кликна върху бутона Replay и написа няколко стандартни мили думи. Добави и описание с около 50 думи на кратката среща с пиксел 1D463F във видеопаметта. Изтри го за да не подхранва излишно въображението на майка си. Съобщи й, че след злополучната им среща, тя го е дала под съд. Изтри и това, за да не й дава повод за жлъчни имейли. Написа още няколко стандартни мили думи. Вместо подпис постави анимирано плюшено мече, което гони с лапичката си пеперуда.
    Изпрати писмото и активира прозореца на Retro Music Television.
    Деактивира го и активира прозореца на търсачката. Намери адреса на пиксел 1D463F. Стартира пак пощенската програма и се зачуди какво да й напише. В крайна сметка написа следното:
    "From: pixel1D4C00@global.net
    To: pixel1D463F@global.net
    Subject: Нека да поговорим
    Онзи ден сгреших и сигурно те засегнах. Много мислих за това. Много мислих за теб. Все ми се струва, че е малко прекалено да ме дадеш под съд. Не е ли по-добре да се видим и да поговорим?
    1D4C00"
    Изпрати писмото. Деактивира виртуалния си компютърен екран и се загледа в тавана.
 
 
    Събуди го парчето "Information (I can get no)" на "Blinking Screens". Усили звука до дупка, минимизира виртуалния си компютърен екран и скочи от леглото.
    Направи обичайната гимнастика като внимаваше за сърдечния си ритъм.
    От хладилника извади високоенергийно блокче с вкус на ягода, от гардероба извади дънки и ватирана риза от синтетична вълна, за под ризата - псевдопамучна фланелка.
    Задъвка блокчето, облече се. А за краката? Най-удобните му обувки май бяха маратонките "Double Speed" ("Ние мислим за краката ви повече от вас!").
    Посегна да отвори вратата. Дали отвън го чакаше скенер 1D4C00? Излезе. Наоколо нямаше никой, освен патрула на AntiVirus Realtime Auto-Protect System на ъгъла.
    Толкова рано сутрин в събота коридорите бяха почти пусти и той стигна до асансьора за нула време.  Вътре също нямаше кой знае колко много хора и всеки можеше да разполага с предвидената за него от проектантите четвърт квадратен метър площ, та дори и с малко повече.
    На перона на метрото застана до голяма група деца, които внимателно държаха чантички за пренасяне на компютърни мишки. Очевидно бяха тръгнали да се включат в съботното мишо състезание за любители. Край тях пристъпваха от крак на крак недосъбудени татковци или набързо гримирани майки и се усмихваха неутрално един на друг.
    Качиха се във влака на юг. Пътуваха спокойно, а в сравнение с делничната блъсканица направо комфортно. Двамата кондуктори се събраха в единия ъгъл на тавана и се заприказваха за нещо, хилейки се. Децата също си бърбореха. Родителите им разменяха по някоя и друга стандартна фраза.
    След три минути спряха на следващата спирка. Кондукторите хвърлиха бегъл поглед на слизащите и качващите се и като видяха, че всичко е наред, продължиха да си приказват.
    След още три минути пак спряха и мишите състезатели и техните родители слязоха. 1D4C00 се сети, че пет етажа над тази спирка се намира най-голямата спортна зала в града "The Great Mousepad".
    Метрото продължи на юг. Във вагона стана толкова свободно, че пикселът се промъкна до фалшивия прозорец, облегна се с рамо на него и докато току до главата му се въртяха реклами (слоган: "Икар" - разпери крилата си и избягай от запека!", визия: красиви мъже, жени и деца се реят из нереално синьо небе, очевидно в хармония с червата си), зяпаше другите пътници.
    Повечето от тях явно бяха активирали виртуалните си компютърни екрани и мърдаха маниакално с очи. Онзи там сигурно четеше нещо. Очите му бързо се движеха отляво надясно, после се стрелкаха обратно и пак тръгваха отляво надясно. Сякаш погледът му бе катеричка, която тича във въртележка. Мъжът до него шареше хаотично с очи като безумец от ритуално представление на първобитно племе. Вероятно се стараеше да обхване с поглед цялата информация на виртуалния компютърен екран. Може би борсова информация? Няколко диаграми, голяма таблица, десетина новинарски скрола и всичко непрекъснато се обновява, трябва да го държиш изкъсо под око иначе ще пропуснеш нещо, а конкурентът ти няма да го пропусне и ще ти откъсне топките заедно със съответната печалба за него. Второ в класацията бе обяснението, че човекът гледа порно. Доста нелепо занимание за във вагона на метрото. Но тогава какво да кажем за онзи там мъж, който  с  едната ръка се държеше да не падне, а с другата прокарваше електрическа самобръсначка по бузите си като по този начин си осигуряваше три минути повече сън вкъщи?
    Накъде ли са тръгнали тези хора?  С изключение на бръснещия се, който сигурно отиваше на работа, другите дявол ги знае. Може би отиваха на работа, може би отиваха да си правят удоволствието, може би отиваха да сложат бомба някъде.
    Влакът спря на последната спирка. Всички слязоха.
    Стандартен перон на метростанция - охранителни камери, огромни рекламни екрани, патрул на AntiVirus Realtime Auto-Protect System, тълпа на перона за качване, тълпа пред асансьора за нагоре.
    1D4C00 активира виртуалния си компютърен екран и зареди картата на района. На първия етаж над метростанцията имаше ресторант, няколко бара и третият по големина в града нощен клуб. Отгоре имаше 42 етажа с жилища. Следваше старчески дом, разположен на три етажа. Отново 17 етажа с жилища. Най-горният етаж бе затворен, в момента на него се извършваха строителни работи. Никъде не бе означен краят на града. Пикселът очакваше да види врата, на която да пише "изход", може би някакъв вид контролно-пропусквателен пункт, но такова нещо нямаше, имаше само логична плетеница от коридори.
    1D4C00 минимизира екрана си и се качи на асансьора. Слезе напосоки. Беше на 32 етаж. Тръгна на юг по коридор W35.
    И тук подът бе излъскан до блясък и всички крушки на тавана светеха, но пък на едно място от ъгъла между стената и тавана сълзеше мръсна вода. Отдолу се въртяха двама водопроводчици и се чешеха под каските. Малко по-нататък на стената бе написано със зелен спрей "Аз съм тревичка". Техник по поддръжката бе напръскал надписа с разтворител и докато чакаше химикалът да подейства, надигаше бутилка синтетична бира.
    Пикселът винаги се чудеше как някой успява да пише по стените при толкова много охранителни камери и антивирусни патрули. Обаче успяваше, наистина в центъра много рядко, но тук явно не бе така, защото  стотина метра по-надолу на пода имаше жълти стъпки от боси крака, които изведнъж свиваха встрани и тръгваха нагоре по стената. Над стъпките клечеше техник и отегчено ги търкаше с химическа гъба. Наблизо стоеше патрул на AntiVirus Realtime Auto-Protect System и оглеждаше минувачите, вероятно вярвайки, че престъпникът винаги се завръща на местопрестъплението.
    Преди време пиксел 1D45C3 му бе обяснил, че графитите се самозараждат. В обществото се появява накаква идея, зрее, нараства и когато надмине критичния обем, се материализира в съответния надпис. Приятелят му изрично подчерта, че представата за тинейджър с нахлупена над очите качулка на суичъра и със спрей в ръка, който трескаво пише и после бяга по коридора за да попадне право в ръцете на най-близкия патрул е създадена от управляващите за да отклонят вниманието ни от идеята.
    Коридор W32 свършваше в напречния коридор Z195. Може би отстрещната стена беше краят на града? Само че на нея имаше редица врати на жилища, значи нататък имаше още.
    След кратко колебание 1D4C00 тръгна надясно.
    Стигна до коридор S25. Краят на града би трябвало да е наляво. Зави натам.
    Няколкостотин метра по-нататък бе коридор K77. Наляво или надясно? Надясно, разбира се.
    Повървя доста и стигна коридор W32. Огледа се. Коридор Z85 бе на около сто метра зад гърба му.  Отиде при него и този път зави наляво. Държеше под око дясната стена.
    Стигна до коридор S43. Зави надясно.
    Вървя около пет минути. Стигна до коридор V94. Наляво или надясно? Дявол го знае.
    Дали да не попита някого? Огледа се. Мъж с кожено яке улови погледа му и спря наблизо.
    - Извинете... - обърна се към него пикселът.
    Онзи се огледа.
    - Кажи?
    - Търся края на града...
    Онзи се огледа.
    - Репички или марули? Имам и краставици?
    - Моля?
    Пикселът неволно се огледа.
    - Една доза репички  е пет кредита. Ама за да си направиш хубава салата ти трябват и една маруля и една краставица. Всичко за трийсет кредита?
    Онзи се огледа.
    - Не, не, благодаря.
    Пикселът се отдръпна.
      Онзи го държеше с очи.
    - Не искаш?
    - Не, благодаря.
    - Знаеш да си траеш, нали?
    Пикселът кимна. Тръгна си, а онзи го следеше с очи.
    Минута по-късно го спря патрул на AntiVirus Realtime Auto-Protect System. Единият застана зад гърба му, другият сканира ретината му и докато чакаше резултата го оглеждаше подозрително.
    - Дали бихте ме упътили...
    Патрулът му махна с ръка да мълчи. Хвърли поглед на виртуалния си компютърен екран и отново го заоглежда.
    - Какво търсите в тази част на града, пиксел 1D4C00?
    - Исках да видя къде е краят.
    - Кой край?
    - Краят на града.
    - Поради каква причина?
    - Днес е почивният ми ден.
    Патрулът очакваше още информация.
    - Исках да се разходя. Любопитно ми е къде е краят на града.
    - Защо?
    - Защото... Градът ни е толкова голям, но все някъде свършва.
    - И вие искате да видите къде свършва?
    - Точно така.
    Патрулът пак активира виртуалния си компютърен екран и очите му замърдаха насам-натам. Сигурно търсеше прецедент за да види как са реагирали колегите му. След малко се отказа.
    - Желая ви приятна разходка.
    - Благодаря, патрул. Бихте ли ме упътили накъде да тръгна?
    - Тръгнете надолу по коридора и като стигнете пресечката с коридор Q74 завийте наляво.
    - Много ви благодаря.
    Пикселът тръгна в указаната посока, зави където трябваше и няколко минути по-късно се оказа в коридор W35. На стената пред него имаше голяма стрелка надясно и надпис "Към асансьорите". Пикселът реши да спази указанието на стрелката. И го направи.
 
 
    Час и дванайсет минути по-късно пиксел 1D4C00 се прибра в жилището си.
    Отвори си една синтетична пилзенска бира.
    Активира виртуалния си компютърен екран и пусна класацията "100 от 1000" на Retro Music Television. Напазарува онлайн: синтетична бира (мексиканска и пилзенска), водка, енергийни блокчета (ягода, малина и шоколад), пилешки пържоли и филета, най-различни салати от риба тон, пречистена вода, две ризи. Минимизира екрана.
    Обиколи разсеяно стаята, подреждайки това и онова. Мина с дезинфектант банята. Извади дрехите от машината за сухо пране и ги подреди в гардероба.
    Прие от доставчика поръчката.
    Направи си късен обяд със салата от риба тон и още една бира.
    Полегна. Деактивира виртуалния си компютърен екран и се загледа в тавана.
    Защо не можа да открие края на града? Не е възможно да няма поне един коридор, който да продължава там, където вече е "извън града". Или може би е врата? Отваряш я и преминаваш отвън? Отваряш я, ако не е заключена.
    Дали това не е затвор? Пиксел 1D45C3 не му бе споменавал за такава възможност. Само че той никога не бе се замислял къде е краят на града. Искаше да разбере къде се намират, но не и какво има навън. Беше като червей, който гризе около сърцевината на ябълката и обяснява какво представлява тя. Обаче може да научи цялата истина само ако я погледне отвън.
    1D4C00 активира виртуалния си компютърен екран и разгледа пътеводителя за града. Нямаше затвор. Престъпниците се настаняваха за лечение в специализирана клиника, където да се ресоциализират под лекарско наблюдение. Активира екрана на клиниката. Престъпниците не се затварят в затвор защото хуманизмът повелява да им се помогне да станат отново честни членове на обществото. Изолирането в килия води само до затваряне на престъпния кръг. Чрез психотерапия, креативни занимания, приложни изкуства, танци и музициране отклонилите се от пътя на закона отново стъпват на него. Пикселът деактивира виртуалния си компютърен екран.
    Нищо чудно да се намират в затвор. Всеки един от тях е извършил някакво престъпление и са ги наблъскали тук да се ресоциализират. Ами специализираната клиника за лечение на граждани, нарушили закона? Затвор в затвора, карцер, хуманен.
    Какво е неговото престъпление? Не помнеше да е вършил нещо незаконно. Съвсем нормално детство. Начално училище. Родителите му се разведоха когато беше на 9 години. Баща му изчезна по време на омиротворителна мисия когато беше 12-годишен. Колеж по програмиране. Академията "West Pointer". След това видеопаметта.
    Може би са коригирали спомените му? Изтрили са престъплението, процеса, докарването му тук. Сега го наблюдават за да видят кога ще се ресоциализира и ще го пуснат на свобода. Затова из града има толкова много патрули на AntiVirus Realtime Auto-Protect System, с престъпници шега не бива.
    Какво ли е направил? Кражба, убийство, вирус? Може да е сексуален маниак. Това обяснява фиаското онази вечер  с пиксел 1D463F. Каква бяла кожа има тази жена. В понеделник ще го съди. Дано да не му тръснат голяма глоба. Адвокатът му сигурно ще пледира, че е сексуално непълноценен. Или може би, че е неагресивен сексуален маниак. Обаче ако съдът реши, че е сексист... Наложи си да не мисли за най-лошото.
    Стана и удари една яка глътка водка направо от бутилката. Легна пак и активира виртуалния си компютърен екран. Отвори прозореца на Retro Film Collection. Даваха "Fanfan la tool". Загледа се и осем минути по-късно заспа.
 
 
    В неделя 1D4C00 се събуди по никое време. Изведнъж отвори очи и бе буден. Беше тъмно, само часовникът на микровълновата фурна светеше в другия край на стаята. В полумрака различи познатите предмети - кухненския барплот, хладилника, гардероба, стол. Пълна тишина. Не, от отвора на климатика над леглото идваше шум, уловим по-скоро с кожата на лицето, отколкото с ушите.
    Активира осветлението. Стана. Тръгна от вратата надясно за да обиколи цялата стая стигайки пак до нея. Оглеждаше внимателно стените. Абсолютно еднаква повърхност. От време на време залепяше ухо на тях - никакъв звук, само може би едва доловими вибрации. Повърхността им е нито топла, нито студена. От време на време почукваше по стените, звукът навсякъде бе еднакъв.
    Седна на пода край вратата, погали го с длан. Синтетична имитация на дъб. Бял таван, зеленикави стени.
    Стъпи върху леглото и надигайки се на пръсти доближи глава до решетката на климатика. Оттам повяваше приятно хладен свеж въздух. Вдиша с пълни гърди. Заслуша се. Във въздушната струя бяха разтворени звуци. Едва доловимото свистене през решетката. Промушването на молекулите въздух през биологичния филтър.  Някакви потраквания. Може би от механизмите, осъществяващи гигантската циркулация на въздуха из целия град. Напрегна слуха си до краен предел. Бам, бам, бам... Не, това беше сърцето му. Опита се да се отпусне, затвори очи, задиша равномерно и безизразно, постепено изключи всичко, остана само струята въздух... Трак-трак, пауза, трак, пауза, трак-трак...
    Изтича до кухненския шкаф, взе лъжица и пак стъпи върху леглото. Надигна се към решетката, ослуша се... Бам, бам, бам - сърцето му, само то му липсваше сега да му се пречка из ушите! Загледа се безизразно в решетката на климатика, задиша равномерно, отпусна се... Пак го чу - трак-трак, пауза, трак, пауза, трак-трак...
    Вдигна ръка и зачука с лъжицата по решетката - чук-чук, пауза, чук, пауза, чук-чук...
    Ослуша се. Трак-трак, пауза, трак, пауза, трак-трак...
    Чук-чук, пауза, чук, пауза, чук-чук...
    Трак-трак, пауза, трак, пауза, трак-трак...
    Чук-чук, пауза, чук, пауза, чук-чук...
 
 
    "Eight bites a byte / I Code You..." Песен на "The Basics". Виртуалният му компютърен екран. Прозорецът на Retro Music Television. Сутрин е.
    Пиксел 1D4C00 минимизира екрана си и се огледа. Стоеше върху леглото и чукаше с лъжица по решетката на климатика.
    Слезе и сложи лъжицата в миялната машина.
    Свали дрехите, с които беше спал и ги набута в машината за сухо пране.
    Направи 30 лицеви опори и 50 коремни преси, разпределени в групи по 10 с 20-секундни дихателни упражнения между тях.
    Изтри тялото си с освежаваща кърпа ("Официалната освежаваща кърпа на мишия шампионат!")
    Закуси с шоколадово енергийно блокче и 300 милилитра пречистена вода. Последната глътка сипа в саксията с трева.
    Взе кутията с клечки за зъби. Бръкна напосоки. Върху дръжчицата на клечката пишеше "Да". "Да"?
    Захапа клечката и отвори прозореца на гардероба. Какво да облече? Въведе за търсене дънки и фланелка. И риза от фина псевдокамилска вълна. За краката маратонки.
    Облече се, изплю клечката в мелничката за боклук и излезе навън.
    Пред съседната врата стоеше пиксел 1D45C3 и се взираше в номера над нея.
    1D4C00 понечи да се дръпне обратно в стаята, но мустакатият го забеляза.
    - 1D4C00!
    Сграбчи ръката му и я задруса
    - Приятелю, едва те открих!
    Все така друсаше ръката му. 1D4C00 се уплаши, че онзи е зациклил, но 1D45C3 я пусна и го прегърна през раменете.
    - Ще ходим ли на мишите състезания?
    - С удоволствие, обаче имам работа...
    - 1D4C00, ти си полудял! Днес е неделя! Отиваме на състезанията!
    Както го държеше през раменете, онзи го задърпа нанякъде. 1D4C00 се помъчи да забие пръстите на краката си в пода.
    - Не си падам много по мишките.
    1D45C3 се огледа.
    - Стига бе, мъжки!  - мустакът снижи гласа си, очите му блестяха, дъхът му бе ментов - Това не са официалните състезания. Тези са за свои хора. Залага се. Ако искаш. Не е за изпускане.
    Дъхът на пиксел 1D45C3 не миришеше на мента. Всъщност, приятелят му никога не бе намалявал физическата дистанция помежду им дотолкова, че да разбере какъв е дъхът му. Този тук не е пиксел 1D45C3, въпреки че сега той е пиксел 1D45C3. А къде е пиксел 1D45C3? Щом този сега е онзи, значи може би онзи сега е този, когато е бил друг някой. Нали в крайна сметка в природата нищо не се губи, само преминава от един вид в друг?
    - Добре, да вървим.
    - Така те искам, мой човек! Купонджия и половина! Пич и три-четвърти!
    Мустакатият отново го прегърна сърдечно през раменете и го поведе по коридора, разправяйки му вица за хардуериста в стъкларски магазин.
 
 
    Малката зала се намираше някъде около последната спирка на метрото в източната част на града. Бивша долнопробна дискотека за 10 000 души, трета година в ремонт.
      Таванът бе прекалено нисък за зала, климатикът бе прекалено слаб за толкова хора. По пода имаше опаковки от енергийни блокчета и пластмасови торбички за пречистена вода и най-разнообразни напитки. Сивкавата светлина от суперикономичните крушки ("С тях електромерът ви мързелува!") осветяваше платформата в центъра, върху която бе стендът за мишките. Стотици монитори покрай стените показваха какво става на стенда.
    В официалния миши шампионат има съдии, сложни правила и състезанията се провеждат под наблюдението на Лигата за защита на компютърните мишки. Там всяка мишка е на отделен стенд и състезателите сами определят каква да е скоростта на тяхната мишка. Всяка серия продължава докато една от мишките се повреди или състезател се откаже, след което се измерва коя от другите е изминала най-голямо разстояние според километража на стенда й.
    В нелегалните състезания всички мишки от серията са на един стенд и се движат със скоростта на най-бързата. Тук важното е само едно - коя мишка ще издържи повече километри с по-висока скорост без да се пръсне на парчета. Победителят е само един, победените ги събират от пода с метла и приключват състезателната си кариера в мелничката за боклук.
     Влязоха в залата благодарение на мустака - той знаеше къде точно е задната врата и как да намигне на горилата на входа. Решаваща роля изигра прехвърлянето на 10 кредита в анонимна сметка.
    Добраха се до един от мониторите. 1D4C00 купи от провиращия се през тълпата търговец две синтетични бири. Не че толкова му се пиеше, особено пък бира от найлоново пликче, но искаше да се реваншира на мустака.
    Засмукаха бирата и се загледаха в монитора. Предстоеше 385-а серия за денонощието. Състезателите монтираха на стенда поредните шест мишки. 1D4C00 си хареса една сребриста мишка с топче от мека стомана в магнитно поле.
    - На коя ще заложиш? - попита го 1D45C3.
    - SM-00.
    - Заложи на Deep Blue 9.
    Това беше тумбеста мишка с прозрачен корпус. За нея имаше 1204 залога срещу 16958 за фаворита 12RZ12. За SM-00 имаше 8094 залога.
    - Защо на нея? Всички залагат на другите.
    - Толкова им разбират главите. На тази топчето е покрито с пластик.
    - Това не е ли покритие за тигани?
    - Това е материал с коефициент на триене клонящ към нула. Разработиха го за мишия шампионат, а по тиганите го слагат между другото.
    Заложиха по 10 кредита на Deep Blue 9.
    Три минути по-късно стартът бе даден. Веднага собственикът на 12RZ12 увеличи скоростта на 200 километра в час. Една от мишките не издържа на ускорението, топчето й се заклини и тя се пръсна на парчета, които стоящите около платформата запалянковци радостно се мъчеха да уловят. По реакциите на хората около мониторите можеше да се разбере кои от тях бяха заложили на тази мишка.
    Засега Deep Blue 9 се справяше добре.
    Monster 101 се опита да поеме нещата в свои ръце и започна да вдига скоростта. При 382 километра в час обаче мишката се запали.
    Deep Blue 9 се справяше добре.
    Известно време никой не вдигаше скоростта. Оглеждаха се. Изтощаваха се. Играеха си по нервите. И един от състезателите не издържа - SM-00 вдигна скоростта до 500 километра в час, после до 600 и когато стигна към 700 разбра, че е прекалил, но беше късно - мишката буквално експлодира сред изпарена силиконова смазка, изхвърча към тавана, рикошира и повали на земята един от публиката. Изнесоха го, а състезанието продължаваше.
    695 километра в час е твърде бързо за компютърна мишка. Рекордът бе 903 километра в час, но беше постигнат във вана с течен силикон при непрекъснато охлаждане.
    Очевидно и тримата оцелели състезатели биха искали да намалят скоростта, ако правилата го позволяваха. Въпреки огледално гладкия цилиндър на стенда мишките се тресяха от ситни вибрации.
    Deep Blue 9 продължаваше да се справя добре.
    Секунди по-късно една от мишките започна да се стапя, после пламна. Избутаха я настрани.
    През прозрачния корпус на Deep Blue 9 се виждаше как топчето се е нагряло до малиновочервено. 12RZ12 рискува и започна да увеличава скоростта. Топчето на тяхната мишка постепено изсветляваше. Половината публика крещеше, другата половина бе притихнала в прединфарктно състояние. Скоростта достигна 817 километра в час когато 12RZ12 започна плавно да се деформира и в следващият момент се превърна в пръски течен метал, които полетяха към публиката. Преди да се чуят крясъците на попарените, всички закрещяха в общ вик на екстаз.
    Коефициентът на печалба за Deep Blue 9 беше 18.843. Пикселите взеха по 188 кредита. До вечерта спечелиха по 2370, загубиха по 2042, тръгнаха си с по 328 кредита допълнително в сметките си.
 
 
    Отидоха в "RGB" да полеят печалбата. Минаха през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура и след десетина минути с малко нахалство си намериха място на бара. Застанаха един срещу друг с гръб към съседите си. С пиксел 1D45C3 винаги правеха така за да разговарят спокойно.
    Обслужи ги барман #28.
    - Как сте тази вечер, господа?
    - Бомба, мой човек! - каза мустакатият и 1D4C00 си помисли, че онзи пиксел 1D45C3 не би се изразил така.  - Две водки! Големи! - добави този пиксел 1D45C3 и това бе израз, типичен за пиксел 1D45C3, онзи.
    Барманът превключи селектора на маркуча за напитки на водка и щедро сипа в две заскрежени чаши. Да, когато си с пиксел 1D45C3 в бар "RGB" барманите ти сипват щедро, независимо дали колегата му е в предишния или сегашния си вариант.
    Чукнаха се, отпиха. Както винаги първата глътка водка бе като целувката на жената-дракон.
    - Знаеш ли, че големите клечки от Управителния съвет пият истински напитки? - каза 1D45C3.
    - Искаш да кажеш, че пият пшенична водка от пшеница?
    - Малцово уиски от малц. Вино от грозде.
    - Значи не поддържат Призивите?
    - Имали били запаси отпреди Призива за опазване на растителността - 1D45C3 му намигна - Ние, разбира се, им вярваме.
    1D4C00 сви рамене.
    - Майната им - каза той.
    1D45C3 радостно закима и двамата се чукнаха. Втората глътка се държеше по-културно в устата, но през хранопровода премина като варварин през западаща империя, опожарявайки всичко по пътя си.
    - Видял ли си го нашия баровец в какви кърпи си издухва чушката? - каза мустакът.
    - Шефът на видеопаметта? Той ги колекционира.
    - Ами костюмът му? Чист памук!
    - Синтетичен.
    - Истински! Разбирам ги тия работи.
    - Тогава струва поне колкото заплатата ми за.... не знам колко години.
    - Много повече! Откъде, мислиш, идват тези пари?
    - Жена му притежава десет процента от градската канализация.
    - И си харчи кредитите за костюми за онзи тъпчо? - 1D45C3 заговори по-тихо - Не, мой човек, дават им пари. Безотчетни. Никъде не се подписваш за тях. Обаче всяка седмица мушваш в сметката си по една дебела транзакция заради това, че си член на Управителния съвет.
    - Те са достатъчно богати. В Управителния съвет са заради престижа. И заради тръпката на голямото "Монополи".
    - Човек никога не е достатъчно богат. А целта на играта "Монополи" е да печелиш, нали?
    Убеди го. Пиксел 1D45C3 винаги успяваше да го убеди.
    - Убеди ме. Хайде да хапнем нещо.
    Поръчаха си филе от пастърва с лют кетчуп. И вторите водки да са с псевдодоматен сок, отгоре със сол и синтетичен чер пипер.
    1D4C00 харесваше повече морските риби, но и пастървата бе вкусна. Задъвкаха.
    - Чак сега усещам колко съм гладен - каза 1D4C00.
    - Така е то, като се увлече човек от хазарта, по цял ден не слага залък в устата - мустакатият посочи с очи към залата - Това там не е ли твоят скенер?
    Пикселът се огледа. Да, на двайсетина метра стоеше скенер 1D4C00. Той улови погледа му и се усмихна. 1D4C00 също се усмихна и надигна в наздравица чашата си. Скенерът отвърна на жеста му, отпи от виното си и пак се заговори с широкоплещестия мъж, стоящ гърбом към тях.
    Пикселът се хранеше и го наблюдаваше с крайчеца на окото си. Скенер 1D4C00 изглеждаше увлечен в разговора, пиеше вино, даже по едно време сложи ръка на рамото на мъжа, но през цялото време сякаш ги следеше. Нищо, нека ги следи, това му е работата. А на него работата му е да не му обръща внимание.
    - Много разбираш от мишки - каза 1D4C00. - От 87 серии позна победителя в 52.
    На мустака очевидно му стана много гот. Пиксел 1D45C3 не би обърнал внимание на четката.
    - Нищо особено. Ако и ти следиш мишия шампионат, ще започнеш да им разбираш.
    - Мишките ли са ти хобито?
    1D45C3 не си падаше по мишките.
    - Не, разбира се, това е такава глупост, но има някаква тръпка все пак.
    Този 1D45C3 бутна встрани чинийката с недоядената си риба, взе чашата си и се загледа в нея, докато я въртеше с пръсти. Така правеше понякога и онзи 1D45C3.
    - Голямата тръпка е във властта - каза той. - Питал ли си се понякога защо разни типове си продават задника само и само да влязат в Управителния съвет?
    - Заради голямото "Монополи"?
    - Заради тръпката.
    - Нали бяха там за да печелят?
    - Най-голямата тръпка е в печеленето. Най-голямата печалба е в Управителния съвет.
    1D45C3 доизпи на голяма глътка водката си.
    - А дори и най-голямата водка все някога свършва - каза той и махна на бармана. - Този път да са чисти, нали?
    Барман #28 постави пред тях заскрежените чаши и се оттегли.
    - Знаеш ли, че баровците си имат отделна мрежа?
    1D4C00 не знаеше това.
    - За какво им е?
    - Виртуалната мрежа не е сигурна. Колкото я управлява мрежовият контролер, толкова ръчкат из нея и хакерите.
    - Значи ще разръчкат и мрежата на баровците.
    - Ако влязат в нея. Само че тя не е виртуална, а реална.
    - Тоест?
    - Всеки член на управителния съвет си има компютър, истински, дето можеш да го пипнеш. Те се включват към мрежата само веднъж в денонощието за да обменят информация, това става за няколко секунди и е много трудно да се нацели точният момент за атака отвън.
    - Трудно, но не невъзможно.
    - Точно така. Откакто хората измислиха компютърните вируси, няколко секунди са страшно много време когато става дума да се източи отнякъде информация.
    - Ти си хакер, нали?
    1D45C3 се засмя под мустак.
    - Не - каза той,  - не съм хакер.
    - Не на мен тия.
    - Наистина не съм - онзи се огледа. -  Обаче влизам в хакерския портал. Има какво да се види там.
    - Какъв е този хакерски портал?
    - Не го ли знаеш?
    - Подочух нещо.
    - Влез някой път, навътре няма да те пуснат, но дори и на входа има страхотни клюки и хакнати новини, ще се изкефиш.
    - Какъв е адресът?
    - Ще ти кажа, обаче не си го чул от мен!
    Излишна уговорка. За онзи пиксел 1D45C3, но не и за този.
    - Ясно, казвай.
    - Интервал, точка, три интервала.
    - Стига, бе! Домейн три интервала?!
    - Абсурдно, а? Разбираш ли сега защо точно такъв е адресът на хакерския портал.
    - Да, де, обаче щом ти си го научил отнякъде, значи и AntiVirus Scaner System го знаят. И слухтят кой какво прави там. Щом вляза, ще ме засекат.
    - Това са хакери, мой човек, опекли са си работата. Щом влезеш, в логфайла ти ще се запише, че си потърсил грешен адрес и това е.
    - Ще ме пипнат.
    - Шубе те е, нали?
    - Просто здрав разум.
    Пиха за здравия разум. А после и за други неща.
 
 
    1D4C00 премина през рамката на детектора за оръжие, експлозиви, наркотици и повишена телесна температура на видеопаметта в 8:52.
    Разбира се, 1D45C3 вече беше в клетката си. Забеляза го и вдигна палци:
    - Успех в съда!
    Откъде знаеше, че днес е делото? И че изобщо има дело? Може би той му е казал? Напълно е възможно. Снощи след няколко водки (Три? Четири? Пет?!) почти каза на мустака, че не е никакъв пиксел 1D45C3 и добре, че онзи също беше пиян като системен администратор в отпуск, та май нищо не разбра.
    1D4C00 му махна с ръка и продължи по пътеката.
    Пиксел 1D463F вече седеше на бюрото и ровеше в чантичката си. Той поспря зад гърба й. Тя не реагира. Възможно бе да не го е забелязала, но това беше последното нещо, на което пикселът би се обзаложил. Зачуди се дали да не я заговори. Може би това бе незаконно, след като днес щяха да се изправят един срещу друг в съда?
    1D4C00 тръгна към своята клетка.
    Какво би й казал, ако имаше тази възможност?...
    Точно в 9 часа пикселът седеше на бюрото си и пръскаше първата бланка с пулверизатора.
    В обедната почивка изяде енергийно блокче с вкус на кокос, което държеше за всеки случай в чекмеджето на бюрото си, поигра на Minesweeper (100х100 полета, 2000 мини,  292 обезвредени преди да му писне), прочете рецензия за новия албум на Digital Brothers във форума на  Retro Music Television и пак стана време за работа.
    В 15:29 виртуалният му компютърен екран се активира и пред него цъфна адвокатът му. Пикселът остави бланката, която попълваше в момента и се облегна назад на стола.
    - Добър ден, пиксел 1D4C00 - каза адвокат 1D4C00.
    Гладко обръсната глава с татуирана върху нея коса, пълни устни, влажни очи и неподходящи вежди. Хубав костюм, естествено. Досега бе спечелил за пиксела три дела (по жалба от настъпен от него в метрото пътник, по жалба за обидно нисък бакшиш от барман #42 в бар "RGB" и по колективна жалба от седящите на чиновете зад него в академията, че им пречи да виждат лекторите) и 1D4C00 би трябвало да го харесва, още повече, че добър или лош, това е неговият адвокат и няма мърдане, адвокатът е като майката и бащата, щом се родиш и те прикрепят към адвокат, с когото дефакто само смъртта има законни основания да те раздели.
    - Добър ден, адвокат 1D4C00. Какво ще правя сега?
    - Всичко е под контрол. Обвиненията на ищцата са безпочвени и защитата ни е бетон!
    - Какво да говоря?...
    - Нямайте никакви безпокойства, подготвил съм се брилянтно!
    Адвокатът се облегна назад на стола си и го загледа с усмивка номер 4 (окуражителна).
     В 15:30 виртуалният му компютърен екран се изпълни от прозореца на съда. С цел да се гарантира безпристрастността на съдията и спокойствието на страните по делото, на екрана имаше само репликите на участниците в заседанието, а в долния край поле за въвеждане на реплики и поле, откъдето може да се копират анимирани емотикони - предимно жълти личица в най-разнообразни емоционални състояния.
    Над полето за въвеждане се появи първият надпис, а след него отдолу нагоре заподскачаха и останалите:
    Съдия #12843:  Страните по делото готови ли са?
    Адвокат 1D463F: Да, ваша чест (емотикон: усмихнато жълто личице).
    Адвокат 1D4C00: Да, ваша чест (емотикон: жълто личице надига бомбето си за поздрав).
    Съдия #12843:  Адвокат 1D463F, изложете жалбата на ищеца.
    Адвокат 1D463F: Благодаря, ваша чест. Откакто Ева дари Адам с тайната на познанието, отношенията между индивидите се градят на взаимно доверие и съучастие в общ акт на общуване. Във вторник тази основа на социалната хармония съзнателно бе атакувана...
    Адвокат 1D4C00: Възразявам! (емотикон: крещящо жълто личице) Колегата прави оценка на постъпки!
    Съдия #12843:  Приема се. Вие можете да представяте факти, но не можете да ги оценявате.
    Адвокат 1D463F: Ние имаме намерение, ваша чест, да докажем беспорно, че ответникът е действал съзнателно и в условията на продължаващо престъпление.
    Съдия #12843:  Когато го докажете, тогава и ще се вземе под внимание от съда.
    Адвокат 1D463F: Да, ваша чест. Сега нека да се върнем на онази страшна вечер преди пет дни, когато подмамена от фалшиви сигнали, моята довереница е посетила дома на ответника. Престъпила е прага му с чисто сърце и открита душа, понесла в шепите си своя човешки копнеж за нежност и взаимност. Ала какво я сполетява там, в леговището на звяра!...
    Адвокат 1D4C00: Възразявам! (емотикон: гневно жълто личице) Колегата използва за жилището определения, които демонизират моя довереник!
    Съдия #12843:  Приема се. Продължете пледоарията си.
    Адвокат 1D463F: Благодаря, ваша чест, ала устата ми отказва да произнесе думите и съзнанието ми се бори да ги изтласка надалеч, защото ужасът от преживяното от моята многострадална довереница в онази фатална вечер в "жилището" на ответника (емотикон: жълто личице с дяволски рогца и брадичка) поставя на изпитание пределите на емоционалната ни издържливост. Аз обаче съм професионалист и тъй като справедливостта повелява това, ще говоря: ваша чест, в това дело ние ще докажем, че във вторник вечерта в условията на продължаващо от сутринта престъпление, използвайки лъжливи сигнали и чрез активно бездействие ответникът е унижил, оскърбил и сериозно застрашил здравето на моята довереница!
      Адвокат 1D4C00: Възразявам! (емотикон: гневно жълто личице тропа с юмруци) Обвинението в застрашаване на здравето е пресилено! Моят довереник дори с пръст не е докоснал своята гостенка!
    Адвокат 1D463F: Именно, ваша чест! Към материалите по делото съм приложил копие от записите в логфайла на моята довереница от онази кошмарна вечер. Може да се види, че нивото на адреналин и ендорфини в организма й се е повишило до нива, при които всяко бездействие от страна на дразнителя е не само престъпно, но и чудовищно!
    Съдия #12843:  Имате думата за защитна реч, адвокат 1D4C00.
    Адвокат 1D4C00: Благодаря, ваша чест.  Когато научих подробностите за онази злощастна среща, аз почуствах болка (емотикон: жълто личице рони едри сълзи). Мъжът среща жена...
    Адвокат 1D463F: Възразявам!
    Съдия #12843:  (емотикон: чукащо съдийско чукче) Адвокат 1D4C00, не имплантирайте сексизъм в делото! Не е важна половата принадлежност на страните по делото, те са равноправни индивиди!
    Адвокат 1D4C00: Напълно споделям това гледище, ваша чест. Ала аз съм готов да призова тук световноизвестни анатоми, психолози и сексолози, които да дадат експертно мнение, че във вторник вечерта пиксел 1D463F е посетила жилището на пиксел 1D4C00 тъй както жена отива при мъж.
    Адвокат 1D463F: Възразявам! Една личност отива да общува с друга личност!
    Адвокат 1D4C00: Но като жена с мъж! А съответно мъжът трябва да отговори на нейните очаквания. Обаче е ли е мъжът машина, която се стартира с дръпването на един лост? Категорично не! Мъжът също има емоции и е крайно време да се признае, че мъжете имат равни емоционални права с жените!
    Съдия #12843:  (емотикони: чукащо съдийско чукче, експлодиращо жълто личице) Адвокат 1D4C00, правете своята пропаганда извън този съд! Задължавам ви да формулирате в едно изречение защитната си теза!
    Адвокат 1D4C00: Да, ваша чест. Ние молим уважаемия съд да приеме временната сексуална неопределеност на моя довереник като смекчаващо вината обстоятелство и като вземе под внимание моментната му полова малоценност, съчетана с липсата на богат практически сексуален опит, да оневини напълно пиксел 1D4C00 за неговите действия или бездействия във въпросната вечер.
    Съдия #12843:  Съдът се оттегля за размисъл!
    -------- Изчакайте десет секунди! ---------------
    Съдия #12843:  (емотикон: мигаща червена светлина) Като взе под внимание доводите на двете страни и съобразявайки се със законите на Съюза и съществуващите прецеденти, съдът реши: налага на пиксел 1D4C00 глоба от 1000 кредита и половин година затвор условно с десетгодишен изпитателен срок. Закривам заседанието.
    Прозорецът на съда се затвори. Под него се показа прозорецът на адвоката. Часът бе 15:44:18.
    - Поздравления, пиксел! Пак ви отървах!
    - Да, ама с присъда.
    - Без глоба нямаше начин да минете, нали гледат да пълнят хазната. А присъдата е условна. Това е страхотен успех като се има предвид какво е обвинението и че съдия #12843 е жена. Не ми благодарете, пиксел, това ми е работата. Желая ви приятен ден.
    В прозореца се появи фактурата за хонорара на адвоката. Пиксел 1D4C00 постави електронния си подпис, минимизира виртуалния си компютърен екран и продължи да попълва бланката за доклада в 15 часа.
 
 
    В 17:00 пиксел 1D4C00 отиде при клетката на пиксел 1D463F. Искаше да я заговори, но не знаеше какво да каже.
    Стоеше на пътеката край клетката й. Тя ровеше в чантичката си. Затвори я и се обърна. Загледа го.
    - Нека да поговорим - каза пикселът.
    1D463F мълчеше.
    - Делото мина. Да се опитаме да започнем отначало?
    Тя излезе на пътеката.
    - Не зная дали има смисъл.
    - Сигурен съм, че има.
    - Не зная.
    - Точно затова трябва да поговорим.
    - Не днес.
    Тя си тръгна. 1D4C00 се загледа след нея. Напоследък все я гледаше откъм гърба. Хубав гръб имаше тази жена.
    1D45C3 го наблюдаваше откъм своята клетка. Тръгна да излиза.
    - Как мина?
    - Добре - отговори 1D4C00.
    - Разкажи ми. Да пийнем по едно и да поговорим?
    - Благодаря ти, но не мога - 1D4C00 тръгна към клетката си. - Трябва да наваксам с докладите.
    - И аз - каза  1D45C3 и влезе в своята клетка. - Ще се видим после.
    1D4C00 седна на бюрото си. Изчака няколко минути и предпазливо се свлече на четири крака на пода. Подаде глава навън и огледа пътеката. Нямаше никого. Чевръсто се придвижи до изхода откъм своята част на видеопаметта, вратата автоматично се отвори, той се изправи и излезе в коридора. Бързо тръгна наляво. Зави вдясно. После тръгна по напречния коридор. Зави още веднъж вдясно и спря.
    Имаше нужда от голяма, ледена водка. В бар "RGB" със сигурност щеше да се натресе на мустакатия. Тръгна по коридора. В центъра на града нямаше голямо разнообразие, тук имаше само учреждения и заведения. След като току-що беше излязъл от учреждение, логично бе да попадне на заведение.
    Ето го. Малък пиано бар с не повече от 500 места, приглушено синкаво осветление и достолепни бармани. Край бара и масите, разбира се, беше пълно. Огледа се. Лъскави чиновници, старши програмисти, елегантни костюми, маркови тениски и достатъчно пари. Единственият човек, подходящ за психоатака с цел прогонване, бе той самият.
    1D4C00 се извини на двама, седящи на бара, промуши се между тях и си поръча голяма водка. Тук не държаха чашите във фризер, а слагаха лед във водката. Пикселът уви чашата със салфетка и застана край стената.
    Отпи с нетърпеливи устни. Топлата водка проникна в него като разтопен метал в плюшено мече. Разклати леко чашата, изчака ледът да направи своето. Отново отпи. Така бе по-добре, но го нямаше онзи леден огън. Опита се да пресметне кривата на намаляване на градуса на алкохола. По вертикалата отбелязваме градуса, по хоризонталата нанасяме количеството отделена вода при топенето на бучките лед. Някъде наоколо трябва да отчитаме и изминалото време. И какво? Не е ясно. Ако 1D45C3 (в предишния си вариант) беше тук, за нула време щеше да изведе спретната формула.
    Спомни си последната им среща. Или беше предпоследната? Вече започна да го забравя. Не го е виждал от миналата неделя, а вече си го представя с мустаци. Иначе лицето му си е като черна маслина, стараеща се да изглежда сива, очите му светят, челото му се бърчи, сякаш мисли то, а не мозъкът, обаче има и мустаци. След още една седмица сигурно сегашният 1D45C3 ще покрие напълно стария 1D45C3.
    1D4C00 се върна към спомена и старателно премахна мустаците.
    Седяха на бара в "RGB". Вече бяха погълнали по толкова водка, колкото би убила опитно зайче и търпеливо се придвижваха към конската доза. 1D45C3 му излагаше в достъпна форма поредната си теория.
    - Кой е Председателят на Управителния съвет?
    - Oldfish.
    - И още?
    - Най-добре охраняваният човек в града.
    - И още?
    - Пръв сред равни.
    - Разводняваш нещата. Искам факти и точни данни.
    - Не зная. Обаче ти знаеш.
    - Не, и аз не знам. Най-известният човек в града, а ние не знаем той ли е или не е той.
    - Защо?
    1D45C3 отпи, оглеждайки се и заговори по-тихо:
    - Председателят на Управителният съвет е толкова важен, че веднага щом бъде избран на този пост, специалните служби го скриват и замразяват в крио-камера за да го запазят. На негово място поставят двама двойници. Те обаче също са толкова важни, че и тях веднага ги скриват и замразяват. На тяхно място поставят по двама двойници на двамата двойници.   Могат ли обаче да рискуват да им се случи нещо? Не, разбира се и затова веднага ги скриват.
    - Замразяват ли ги?
    - Не зная, но най-вероятно да. И на тяхно място поставят осем двойници на четиримата двойници на двамата двойници на Председателя на Управителния съвет. Тях ги скриват, но не ги замразяват, защото те се появяват веднъж годишно на празника на Града.
    - И осемте се появяват?
    - Да. Ако следиш внимателно новините в Деня на Града, ще откриеш, че тогава Председателят се появява на няколко места едновременно за да държи реч, да пререже лента, да открие паметник и да погали детски главици.
    - Много елементарна грешка - захили се 1D4C00.
    - На кого му пука. Важното е, че Управителният съвет си има председател и Градът функционира. Обаче да се върнем на осемте двойници. Докато са скрити кой поема функциите им?
    - Шестнайсет двойници на осемте двойници на четиримата двойници на двамата двойници на Председателя на управителния съвет.
    - Точно така! Ето, че схвана как стоят нещата.
     - В крайна сметка колко точно са двойниците?
    - Не разполагам с достатъчно информация за да ти отговоря точно. Броят им е променлива величина, която можем приблизително да изчислим по формулата 2 на степен риск. Ако рискът за председателя е 5, двойниците са трийсет и двама, ако е 16, те са 1024.
    - Колко са в момента?
    - Казах ти, нямам достатъчно данни. А и водката ми свърши.
    1D45C3 махна с ръка на барман #5, който без излишни въпроси постави пред тях две заскрежени чаши и щедро ги напълни с водка.
    - Наздраве - пикселите се чукнаха и отпиха.
    1D45C3 не си уцели точно устните и малко водка потече от ъгълчето на устата му.
    - Да знаеш, новобранец, хвана ме - той попи водката със салфетка - Обаче между нас да си остане.
    Приятелят му затвори очи и задиша дълбоко.
    - Лошо ли ти е?
    - Вентилирам се.
    Мълчаха минута-две. После 1D45C3 го погледна и каза:
    - Знаеш ли, 1D4C00, игла най-добре се крие в купа сено, човек най-добре се крие в тълпа, а истината най-добре се крие сред много думи.
    Пиха за истината...
    1D4C00 погледна чашата си. Имаше още една голяма глътка.
    - За човека и за иглата - каза си той и я глътна.
    На пианото седна мъж. Посрещнаха го леки аплодисменти. Пикселът разпозна в него една от стоте младите надежди на психоаналитичния джаз. По металните рамки на очилата му играеха отблясъци от фалшивата свещ върху пианото, а пухкавата му брада и слепоочията му бяха старателно прошарени.
    Отначало пианистът подхвана джаз вариации върху диско хита "Last night Sigmund Freud save my life", но бързо усети, че не е уцелил очакванията на публиката. Той направи малка пауза,  погали клавишите и запя. Базирайки се на обичайните психически травми от детството, натрапчивите маниакалности и неизбежните депресии, той обосноваваше в бял стих безсмислието на човешкия живот. "Има кой да обуздае демоните," се казваше в рефрена, "но това е толкова скъпо, толкова скъпо..."
    Прозвуча бавният финален акорд. Възцари се тишина, изпълнена с размисли. Някой се опитваше да се самоубие в ъгъла. Пикселът си поръча още една водка. Голяма.
 
 
    Прибра се доста преди полунощ, на три водки и чаша телешки бульон, уморен и донякъде трезвен.
    В главата му се вихреше мисловният аналог на карнавала за Вси Светии в мексиканско градче от 19 век петнайсет минути след разграбването на местния склад за алкохолни напитки. Обмислянето на днешния процес се сблъскваше с мисли за краткия разговор с пиксел 1D463F след това, споменът за мъжкото му фиаско от онзи вторник беснееше самостоятелно, а въпросът "Какво става с пиксел 1D45C3?" се носеше напред-назад из главата му и стреляше във въздуха в опит да обсеби цялото му внимание. Адски го болеше тилът, вероятно в момента мислите му се бяха събрали там за да линчуват мозъчни клетки.
    Засмука обезболяваща таблетка.
    Съблече се. Костюма окачи в гардероба, ризата и бельото пъхна в машината за сухо пране.
    Изтри тялото си с отпускаща кърпа ("Псевдоевкалиптовото масло и ароматът на лавандула са най-меката възглавница, позната в съвременния свят!")
    Лапна още една таблетка и се просна в леглото. Угаси светлината и активира виртуалния си компютърен екран. Отвори прозореца на пощенската програма.
    Купища спам ("След една седмица редовно приемане на чудодейните таблетки HammerMan прякорът ви сред жените ще бъде Hammer!"). Първобитни вируси ("Обичам да бъда гола. Подробности в прикрепения файл."). Писмо от майка му.
    "From: wife.arrayF16@global.net
    To: pixel1D4C00@global.net
    Subject: Как е синчето ми?
    Здравей, Меченце!
    Ходих три дни на кислородна терапия и сега съм като нова! Ако ме видиш, няма да познаеш своята майка! Защо не ми пишеш? Не мога да спя от тревоги по теб! Здрав ли си? Имаш ли си някое момиче?
    Целувки.
    Майка ти."
    Пиксел 1D4C00 кликна върху бутона Replay и написа няколко стандартни мили думи. Добави и описание с около 100 думи на днешното дело. Изтри го за да не тревожи майка си. Написа няколко думи за пиксел 1D463F, но като ги препрочете, видя, че от тях не става ясно тя приятелка ли му е или материализирала се клетва. Изтри ги. Написа още няколко стандартни мили думи. Вместо подпис постави анимирано плюшено мече с нощна шапчица, което сладко похърква върху бял облак. Изпрати писмото и започна да изтрива една по една рекламите, като преди това им хвърляше по един поглед. На двайсет и седмата спря, отвори ново писмо и написа:
    "From: pixel1D4C00@global.net
    To: pixel1D463F@global.net
    Subject: Нужна си ми"
    А после какво да напише?
    Изпрати писмото така, празно.
    Махна пощенската програма и активира прозореца на Retro Music Television. Прегледа класацията "100 от 1000". Парчето "The Long and Slow Download" на "The Basics" беше на първо място. Пусна го. Зачака съня.
    Махна музикалния прозорец и отвори празен. В полето за адрес въведе интервал, точка, три интервала. Премести курсора върху бутона "Go!" и се запита трябва ли да щракне. Отговори си убедено "Майната му!" и щракна.
    На екрана се запремята пясъчен часовник.
    Часовникът изчезна, появи се надпис "Свободна хакерска зона". Отляво на екрана изскочи черепът на жълто личице, лакомо изяде надписа, оригна се и експлодира. Когато пламъците и димът от експлозията се разнесоха, на екрана бе хакерският сайт.
    Пикселът отвори прозореца на LOG-файла си. Предпоследният запис в частта за мрежовата му активност бе за търсене на грешен адрес, продължило 0.7 секунди. Последният запис бе за посещението му в LOG-файла. Затвори този прозорец и заразглежда началния екран на хакерския сайт.
    Хакнати филми.
    Хакнати песни.
    Безплатно порно.
    Кредитни номера.
    Задна вратичка към Retro Music Television.
    Алтернативни новини. 1D4C00 се зачете:
    "Шефът на Управителния съвет е болен. Нищо сериозно, но два дни няма да напуска леглото. Май искат да ни накарат да вярваме, че не съществуват двойници, които да го сменят? Подробности..."
    "Взривен тръбопровод в северната част на града, двама убити, осемдесет и трима ранени. Big Boss крачи сред развалините и дава лаконични изявления. Отговорността е поела Групата за радикално освобождение. Подробности..."
    "Очаква се нова мироопазваща мисия в Африка. Какво, открили са въглища? Подробности..."
    "Бомбена заплаха парализира движението на влаковете в метрото на станция Север-18. Пътниците и персонала бяха евакуирани. Сапьорски роботи не откриха взривно устройство. След законния срок от 15 минути, трафикът бе възстановен. Подробности..."
    1D4C00 видя входа за регистрирани потребители. Щракна и получи очакваното - поискаха му потребителско име и парола. Първата му мисъл бе да опита с произволно име и парола, но знаеше, че тези номера никъде не минават. Със сигурност обаче в системата бе регистиран поне един потребител с удобното име John Smith. Ами паролата му? Веднага се сети - GHERKIN!    
    Въведе JOHN SMITH и GHERKIN, щракна ENTER и 0.4 секунди по-късно бе вътре в сладкарницата.
    Всъщност нищо особено не се случи, освен, че надписът "Hi, unregistered" се промени на "Hi, John Smith". И се появиха няколко нови полета, едно от които бе за търсене.
    1D4C00 въведе "Пиксел 1D45C3" и щракна "SEARCH". Търсенето отне 2.5 секунди и донесе 12 709 резултата, от тях на този екран бяха видими 50. Пред повечето от тях пишеше "хакнат". Първият резултат бе "Пиксел 1D45C3, LOG-файл" и отпред пишеше "частично хакнат". 1D4C00 щракна на него.
    Отвори се нов прозорец. Стандартен LOG-файл. Със снимката на мустакатия тип. Естествено, щом сега той е пиксел 1D45C3. Име. Адрес. Имейл. Отпечатъци от пръсти. Образ на ретината. Идентификационен ДНК код (не е хакнат). Месторабота. AntiVirus Realtime Auto-Protect System?! Длъжност - оперативен агент под прикритие?! Текуща легенда - пиксел 1D45C3!
    1D4C00 минимизира екрана и стана. Деблокира хладилника и извади отвътре енергийно блокче с вкус на бекон "Porky Way". Задъвка. Агент под прикритие? Логично. Пикселът взе клечка за зъби. На дръжчицата й имаше удивителна. "Чудиш се, а?" Или може би "Интересно!" Не, най-вероятно значеше "Внимавай!" Най-важната препоръка. Светът е толкова подреден и безопасен, че човек трябва да внимава на всяка крачка.
    Пикселът хвърли клечката и опаковката от блокчето в мелничката за отпадъци.
    Може би трябваше да зареже всичко това? Ако се завиеш презглава с одеалото, чудовището няма да те закача. Ще ходи на работа, ще сваля 1D463F, ще пие с 1D45C3, като преди това го помоли да си обръсне мустаците. Или просто ще свикне с тях. Защо да е трудно, след като може да е лесно?
    Полегна и максимизира виртуалния си компютърен екран. Затвори прозореца с LOG-файла на мустакатия.
    Какво иска да научи от хакерите?
    Потърси обяснение за онзиденшното си блъскане в стените. Откри го - оказа се, че не е имал никакви халюцинации, ами е било проблем със Space Doubler. Space Doubler - система за удвояване на пространството, инсталирана от свинете след приемането на Призива за опазване на пространството. Чрез персоналния комуникатор образът от ретините отива в Сървъра, удвоява се чрез интерполация и се връща обратно в мозъка. Първа успешно работеща версия - 12.1.34. От версия 38.12.7 има  корекция на цветовете. От версия 75.8.3 има корекция на формите. От версия 282.45.3 има корекция на всичко. Текуща версия - 951.2.14.
    Е това е положението, никакви халюцинации, ами е технически проблем, породен от шамара на пиксел 1D463F.
    Прищя му се да влезе в нейния LOG-файл. Поне да й види адреса. Работят заедно, а не знаят нищо един за друг. Трябва да отиде при нея и да поговорят. Може да си има приятел. Може да е лезбийка. Всичко това го пише във файла й. Обаче за какво му е да го търси, след като нещата са ясни - онази вечер бяха заедно, тя очевидно си нямаше приятел и определено не бе лезбийка. Значи май трябва да отвори своя си LOG-файл и да види той къде бе сбъркал.
    Отвори LOG-файла на 1D45C3. Зачете се в докладите му.
    "...В 17:00 пиксел 1D4C00 отиде при клетката на пиксел 1D463F. Застана на пътеката край клетката й. Пиксел 1D463F ровеше в чантичката си, после я затвори и се обърна. Пиксел 1D4C00 й каза "Нека да поговорим". Пиксел 1D463F мълчеше. Пиксел 1D4C00 й каза "Делото мина. Да се опитаме да започнем отначало?" Пиксел 1D463F излезе на пътеката..."
    "...Пресрещнах пиксел 1D4C00 на изхода на видеопаметта. Казах му "Здравей. Навакса ли с доклада в 9 часа?" Пиксел 1D4C00 се поколеба, каза ми "Да пийнем по едно?" Казах му "С удоволствие! Аз черпя!" Пиксел 1D4C00 ми каза "О, не, от теб беше маркерът, от мен ще е питието..."
    "...Барманът постави пред нас заскрежени чаши и ни наля двойни водки. Чукнахме се и отпихме. Стори ми се, че на пиксел 1D4C00 тази вечер му се пие. Реших да му разкажа теория номер пет за гибелта на динозаврите (инвентарен номер J12853QX). Казах му "Знаеш ли защо са изчезнали динозаврите?" Пиксел 1D4C00 ми каза "Има няколко теории. Май бяха унищожени от метеорит?" Казах му "Да, имало е метеорит, но не той ги е унищожил. Метеоритът е бил само катализатор. Представи си милиони многотонни добичета, които пасат по поляните или си прегризват едно на друго гърлата в джунглите. Изведнъж на небето се появява огромна огнена топка, има ужасен гръм, ослепителна светлина, пламтяща диря, адски много пушек. Динозаврите се стряскат и от ужас се изпускат. Ето така са загинали." Пиксел 1D4C00 ми каза "Как по-точно?" Казах му "От вонята. И ние така сме загинали." Пиксел 1D4C00 ми каза "Кои ние?!" Казах му "Цивилизацията. Катализаторът е бил прогресът, а сме загинали сред собствения си боклук." Пиксел 1D4C00 ми каза "Значи ние с теб сме мъртви?" Казах му "На практика да. Затворили сме се в тази спасителна капсула, новобранец и чакаме вонята да се разнесе..."
    Стоп! Това беше разговор с онзи, стария пиксел 1D45C3! Защо беше в LOG-файла на новия?! Защото това е LOG-файлът на пиксел 1D45C3. Сега пиксел 1D45C3 е оперативен агент под прикритие, а преди беше неговият приятел. Докладът беше от негово име. Чие име? На този или на онзи? Този е кука. Ами онзи?
    1D4C00 щракна върху адреса на пиксел 1D45C3 и го намери на картата.
 
 
    1D4C00 отиде при жилището на мустакатия много рано сутринта. Повъртя се из околните коридори и когато реши, че наближава времето онзи да тръгне за работа, застана пред вратата му.
    В 8:30 пиксел 1D45C3 излезе в коридора и го видя.
    - Здрасти! - каза му и се ухили под мустак.
    1D4C00 се зачуди как да постъпи. Вариантите бяха няколко. Най-подходящ му се стори онзи от филмите. Представи си как забива юмрук в корема на 1D45C3, после го набутва в стаята му за да го разпита на спокойствие. Само че онзи беше оперативен агент, а 1D4C00 никога никого не бе удрял, даже пържола с чук за месо.
    - Здравей - каза. - Трябва да поговорим.
    - Разбира се, обаче ще закъснеем за работа. Да говорим по пътя?
    - Важно е...
    Иззад ъгъла се появи скенер 1D45C3 и тръгна към тях.
    - Я, моят скенер - мустакатият затвори вратата. - Добро утро, скенер 1D45C3, как спахте и с кого?
    - Благодаря, всичко бе нормално. Добро утро, пиксел 1D4C00, какво ви води насам?
    - Решихме днес заедно да отидем на работа - каза 1D45C3.
    - Чудесно, аз съм в същата посока и ще ви правя компания.
    Тръгнаха към асансьора. Пиксел 1D45C3 им заразправя за снощния филм, в който депресиран уебдизайнер избива наред колегите си.
 
 
    След работа 1D4C00 и 1D45C3 се напъхаха  в обичайната тъпканица на бар "RGB".  1D45C3 се заоглежда на кого да приложи прогонваща психоатака. 1D4C00 направо застана зад гърбовете на момче и момиче. Теоретически това бе лош избор. Двамата изобщо не му обръщаха внимание, бъбреха си и пиеха водка с портокалов сок. Зад тях обаче пикселът нервно мълчеше, ненатрапчив като гейзер, спрян с коркова тапа. Пет минути по-късно приказката им започна да се спъва, след осем минути се умълчаха и на единайстата минута си тръгнаха. На пиксела за миг му стана съвестно заради тях. "Животът е гаден" оправда се мислено той, докато с 1D45C3 се настаняваха на освободените места.
    - Водчица, нали? - погледна го мустакатият.
    1D4C00 направи знак на барман #3 и онзи, като добър приложен психолог, заряза някакви сандвичи в микровълновата фурна и дотича с две големи заскрежени чаши. Миг по-късно чашите бяха пълни с водка.
    Чукнаха се, отпиха.
    1D4C00 цял ден си мислеше какво точно ще каже на 1D45C3, но сега усети, че нищо не е измислил както трябва. Как точно се говори с агент под прикритие? Той беше решил да кара направо. Обаче тогава агентът вече не е под прикритие. В какво се превръща разкритият таен агент? Има вероятност това да е нещо, което е по-добре да не излиза на бял свят.
    Мустакатият го наблюдаваше, отпивайки от водката. Знаеше нещо.
    - Какво знаеш? - попита го 1D4C00.
    - Всичко.
    Пикселът очакваше пояснения. Получи ги.
    - Надничах над рамото ти докато ровеше из хакерския сайт.
    - Нали само четеше клюки в началото?
    - Излъгах. Съжалявам.
    1D4C00 събра две и две и не получи четири.
    - Това не е хакерски сайт - каза той.
    - Напротив, точно това е хакерският сайт.
    - Но сте го направили вие.
    - Нямаше нужда. Направиха го хакерите, ние само ги държим под око.
    - Не ми се вярва да са толкова глупави.
    - Изобщо не са глупави. Те засичат кой рови из сайта и преценяват каква информация да му дадат.
    - Какъв е смисълът да ровите, след като получавате боклук?
    - По това какво ти пробутват можеш да разбереш какво искат да скрият.
    - Какво искат да скрият?
    - Не зная. Аз съм агент под прикритие, с информацията се занимават големите клечки.
    - Много е удобно да оставиш информацията на големите клечки.
    - Особено ако ти си определил какво да научат.
    - Е, да, каквото напишеш в доклада си, това научават. Какво обаче не си написал?
    - Че съм хакер.
    1D4C00 се загледа в него. Изглеждаше подозрително искрен.
    - Имам нужда от още водка.
    - И аз - каза мустакатият и махна на бармана.
    Поеха новите чаши и след частица колебание се чукнаха.
    - За доверието - каза 1D45C3.
    - За недоверието - каза 1D4C00.
    Отпиха.
    Зад гърбовете им се лепна някакъв. Друг път биха го оставили да виси, докато се измори и разбере, че психоатаките не им действат. Сега обаче 1D4C00 се обърна и му изръмжа да се маха. Онзи се сви като охлюв, захапал догарящ фас откъм грешната страна и тръгна покрай бара да си търси други жертви.
    1D4C00 пак се обърна към мустакатия и го попита:
    - Как така си хем агент на AntiVirus Realtime Auto-Protect System, хем хакер?
    - Всеки човек има две самоличности - една за пред другите и една за пред себе си.
    - Аз нямам две самоличности.
    - Имаш, но тази ти самоличност още не е научила за другата. Това е идеалният вариант - едната самоличност да не знае нищо за другата. Аз обаче предпочитам да съм наясно. По-интересно е. И по-удобно.
    - Значи ти като оперативен агент гониш себе си като хакер?
    - Аз не следя себе си, а теб. Освен това използвам служебната информация за да хаквам и понякога хаквам за да набавя информация за докладите.
    - Всички хакери ли са като теб?
    - Агенти? Някои да. Други са само агенти. Други са само хакери. А може просто още да нямаме информация за втората им самоличност.
    1D4C00 се надяваше да е близо до отговора. Нямаше как да разбере дали е така без да зададе въпроса.
    - Какво стана с пиксел 1D45C3?
    - Аз съм пиксел 1D45C3.
    - Без тия агентски номера. Или пък хакерски. Знаеш за кого говоря.
    - За човека, който преди мен беше пиксел 1D45C3. Не зная какво е станало с него.
    - Нали си агент! И хакер.
    - За съжаление има неща, които само големите клечки знаят.
    - Искаш да кажеш, че преди около седмица изведнъж се материализира на неговото място и нищо не знаеш?
    - Знам много неща, все пак съм негов двойник.
    - Двойник?!
    - Не се прави на интересен, нали чете докладите му.
    - Не вярвам, че е оперативен агент. Дори и той да ми го каже, пак няма да го повярвам.
    - Системата работи страхотно добре, като хакер ти го казвам. Твое право е да не вярваш, но тогава откъде се взех аз?
    - Ти ще ми кажеш.
    - Казвам ти: аз съм негов двойник. Наредиха ми да го сменя и аз го смених. Това е.
    - Откога си негов двойник?
    - Още от школата за агенти. Знаеш ли каква бе дипломната ми работа там? "Хормоналната буря в пубертета на пиксел 1D4C00 и ролята й за формирането му като индивид".
    - Каква оценка получи?
    - Естествено 100 процента.
    1D4C00 поръча по още една водка, малка, за капаче. За себе си взе и псевдодоматен сок. 1D45C3 си поръча към водката протеинов коктейл.
    - Ти имаш ли двойник, 1D45C3?
    - Сигурно.
    - И той сигурно си има двойник. Интересно, колко ли агенти ни наблюдават сега за да са готови във всеки един момент да заемат твоето място?
    - Не зная. Има ли някакво значение?
    - Никакво. Просто ми е любопитно.
    - Знаеш ли, уморих се. Дали не е време да се прибираме?
    - Време е - съгласи се 1D4C00.
    Чукнаха се и глътнаха водките на един дъх. Пикселът усети как капачето плавно се намести на мястото си.
    1D45C3 подписа за цялата сметка ("Службата трябва да те черпи, новобранец, защото ако не беше ти, ние нямаше да имаме работа!")
    Тръгнаха към асансьора. 1D4C00 премисляше разговора им. 1D45C3 също мълчеше, може би съчиняваше наум доклада си за да не губи време като се прибере.
    Влакът на мустакатия пристигна точно по разписание, три минути преди неговия влак.
    - Лека нощ, новобранец. И между другото - всичко, което си прочел в оня сайт е измислица. Хакерите те манипулират. Аз не съм никакъв агент и никакъв хакер, просто се чудя за какво да говоря с приятеля си вечер след работа. Обмисли това!
    1D45C3 се разсмя и скочи във вагона, стената се вдигна след него и влакът му тръгна.
 
 
    Въпреки, че не бе чак толкова късно във вагона имаше по-малко от двама пътници на квадратен метър и пиксел 1D4C00 се облегна удобно на стената.
    Хакерите го манипулират? Напълно възможно. Но не е вярно. Защо на всеки ъгъл има униформен патрул на AntiVirus Realtime Auto-Protect System? И всеки човек има персонален антивирусен скенер? Борба с вирусите? Точно така, обаче вирусите са те, гражданите. Пълен блокаж на вирусите и те вече не са опасни за обществото. А програмите, наречени вируси? Проявление на дейността на истинските вируси.
    Инерцията леко го притисна към стената и 1D4C00 разпозна завоя преди междинната спирка.
    Каква е схемата? Многократно подсигурена. Скенер 1D4C00 следи пиксел 1D4C00. Агент под прикритие 1D45C3 следи пиксел 1D4C00, а покрай него и скенер 1D4C00. Скенер 1D45C3  следи агент под прикритие 1D45C3, за да подкрепи легендата му - онзи се прикрива като пиксел 1D45C3, но и за да следи агент 1D45C3, а чрез него и пиксел 1D4C00 и скенер 1D4C00. Скенер 1D4C00 покрай пиксел 1D4C00 следи и агент 1D45C3 и скенер 1D45C3. От своя страна агент под прикритие  1D45C3 винаги може да вкара в докладите си по някоя дума за скенер 1D45C3 или за скенер 1D4C00. Неизвестно количество двойници следят агент 1D45C3, а чрез него и пиксел 1D4C00, скенер 1D45C3 и скенер 1D4C00. Ако някой агент или скенер не докладва за нещо, те ще го включат в своите доклади.
    Влакът спря на междинната спирка, стените се смъкнаха и пътниците от вагона започнаха да слизат.
    Освен всичко това нищо чудно да има още агенти под прикритие, които да покриват веригата. Може би цялата видеопамет е създадена за да следи... всичко?! Включително и него? Цялата видеопамет следи него? Или може би.... целият град?! Следи него?! Напълно е възможно да има причина за това, която да не е абсурдна според нечия логика.
    Никой не се качи. Вратите се вдигнаха и влакът потегли.
    Ами пиксел 1D463F? Сигурно го следи, иначе защо ще излезе с него. Защото я покани, затова излезе. В свят, в който най-продаваната стока са хапчетата за стимулиране на ерекцията, всяко предложение е възможност за нещо, а всяко приемане е надежда то да е истинско. Защо обаче го даде под съд? Защото е така в свят, където най-много дела се водят за сексуално насилие. Или защото е агент и трябва да действа предвидимо. Сега ще го помъчи малко и после ще бъдат по-близки от всякога, за да го държи под око и да пише своите доклади. И да си изплати циците.
    Чакай! Никой не се качи?! 1D4C00 се огледа. Вагонът беше празен. В средата на пода лежеше дипломатическо куфарче, черно, псевдокожено. Кондукторите висяха под тавана в срещуположния край на вагона, запушили уши с пръсти и стиснали клепачи.
    Леко трептейки влакът се носеше към неговата спирка.
    Пикселът изтича до другия край на вагона, прескачайки куфарчето. Протегна ръце и се хвана за коланите, на които висеше единият кондуктор, набра се на мускули и обхвана с краката си неговите крака. Кондукторът се облещи насреща му.
    - Махай се! - изкрещя той и се помъчи да го изблъска от себе си.
    1D4C00 се вкопчи в него като малко шимпанзе в майка си по време на особено рискован скок от клон на клон.
    Кондукторът пак вкара показалци в ушите си и стисна очи. Пикселът също затвори очи, но нямаше как да си запуши ушите и отвори устата си.
    Секунда пълен покой, като изключим равномерното потрепване на вагона.
    След това на пода избухна свръхнова звезда. Огненото кълбо от насочения взрив се разшири към стените, изби ги и изчезна навън, изсмукано от въздушната струя. Звуковата вълна грубо навлезе в ушите му и ако не бе с отворена уста, сега в главата му щеше да става течение през продънените тъпанчета. 1D4C00 усети, че за миг някой насочи към гърба му огромна газова горелка за да провери дали костюмът му е лесно запалим. Костюмът издържа, но беше сигурен, че косата му се запали, панически прокара едната си длан през нея, не гореше, но бе гореща като ютия.
    Задействаха се аварийните спирачки. Сред скърцане, пращене и свистене влакът спря. Кондукторите мигаха на парцали и дишаха като шарани в солариум.
    Пикселът се изтърси на пода, търкули се настрани през разбитата стена на вагона и се приземи върху бетона. Главата му издумка като там-там, изтърван от самолет, беше сигурен, че си е счупил 90 процента от костите. От удара се активира виртуалният му компютърен екран, активен бе новинарският прозорец. Съобщаваха за атентат в метрото, 58 пътници, пътували във взривения вагон са загинали, 25 от съседните вагони са ранени. Отговорност за атентата е поело Движението за радикално спасение на озона. На седмо място в списъка на загиналите бе отбелязан пиксел 1D4C00. Той деактивира виртуалния компютърен екран и стана.
    Откъм тази страна на влака нямаше никого, пътниците скачаха през вратите от другата. Зачуди се дали да не се скрие в тълпата. Хукна напред покрай релсата. Подмина влака и продължи.
    Вляво на стената видя вратата на авариен изход. Промуши се под релсата, като се молеше да не го удари токът. Бутна вратата, не се отвори. Погледна назад. Откъм влака тичаха хора. Спасяваха се? Гонеха го?
    Пак затича покрай линията.
    Видя втора врата. Не се отвори. Продължи нататък.
    Отпред дойде засилващо се бучене, пикселът се притисна в стената и след секунди по съседната релса с 600 километра в час профуча насрещният влак. Въздушната вълна го отърка в бетона като лимон в ренде. Отново затича покрай линията.
    Авариен изход, бутна вратата, тя се отвори. Озова се на долната площадка на стълбище. Затича нагоре. Имаше чуството, че стълбата е безкрайна, а всяко следващо стъпало е по-високо от предишното.
    Врата, бутна я, беше отворена. Да премине или да не премине? Долната врата изтрака. Премина и се озова в коридор.
    Когато преди години в тази част на града влезе в експлоатация новата вентилационна система, Управителният съвет реши хоризонталните части от старата да бъдат продадени. Изкупиха ги китайците, преградиха ги с пластмасови плоскости на помещенийца, в които да се поберат по един китаец и една печка и скоро коридорът над линия Север-Юг 3 стана известен като място, където може да се хапне бързо, евтино и вкусно. А като добавим и изключителното разрешение да внасят и използват зеленчуци, което бяха получили с китайското упорство и хилядолетния си опит в преодоляването на бюрократични забрани, не е чудно, че този коридор денонощно бе изпълнен с дъвчещи хора.
    Сега обаче бе пуст. Ресторантчетата бяха затворени. Гирляндите от лампички и хартиените фенери не светеха. Работеше само дежурното осветление на тавана.
    1D4C00 никога в живота си не бе виждал коридор без нито един човек в него. Не видя и сега. На стената до вратата изящно се бе облегнал скенер 1D4C00.
    - Добър вечер, пиксел.
    Скенерът държеше кутия със сладко-кисело пиле. 1D4C00 усети как устата му се изпълва със слюнки. Скенерът взе с клечките парче пиле и го лапна.
    - Ах, как дишате, драги ми 1D4C00! Явно наистина сте тичали. Преди малко, като видях показанията, отбелязани в LOG-файла ви, не повярвах на Сървъра. За човек, който никога не е тичал, особено по стълби, изглеждате твърде добре.
    Скенерът лапна следващото парче. В изящните му пръсти клечките се движеха като краката на балерина.
    - Един съвет, пиксел - вдишвайте не много дълбоко през носа, а издишвайте през устата със звуците "х" или "ш". Хайде, плавно и ритмично - вдишвайте, издишвайте...
    1D4C00 задиша както трябва и усети, че сърцето му постепено спира да буйства.
    Скенерът лапна парче пиле, сдъвка го и го глътна.
    Вратата зад гърба на пиксела се отвори. Той отскочи напред и се обърна. В коридора излязоха двама задъхани униформени служители на AntiVirus Realtime Auto-Protect System.
    - Здравейте, господа, очаквахме ви - усмихна им се скенерът.
    Единият от патрула замахна с палката си към пиксела. Другият тръгна да го заобикаля откъм гърба.
    Скенер 1D4C00 направи крачка напред и заби клечките в окото на патрулния с палката. Онзи се свлече на колене, мучейки сърцераздирателно. В това време скенерът вече бе ритнал другия униформен в брадичката, след което се извъртя и го изрита отново с другия си крак, този път в гърдите. Сега вече 100 процента от патрула бе на земята в безпомощно състояние. Скенерът отстъпи, хвърли кутията в близката мелничка за боклук и оправи с пръсти немирен кичур, паднал на челото му.
    - Хайде! - каза той - Време е да вървим, освен ако не искате да видите как след малко този коридор ще се изпълни с най-разнообразни по длъжност, възраст, пол и професионални умения униформени и тайни служители на AntiVirus Realtime Auto-Protect System.
    На пръв поглед пикселът се бе вкаменил, но когато скенерът го дръпна за лакътя да върви, се оказа, че не е така.
    Тръгнаха бързо по коридора.
 
 
    Вървяха по един от напречните коридори. Скенерът оглеждаше стотиците еднакви врати, край които минаваха.
    - Ще ви издам една служебна тайна, пиксел - каза той. - Всички мислят, че графитите по стените ги правят разни хлапаци или маниаци. Всъщност ги правят тайните служби.
    - Аха... - каза пикселът за да поддържа разговора.
    - Разбирам учудването ви. Ще изпреваря въпроса ви - графитите им служат за да се ориентират. Къде се събират пласьори на дрога или зеленчуци, къде се очаква съмнително струпване на големи групи граждани, къде правят най-хубавите псевдопонички...
    Скенерът спря. На стената до една от вратите със сребрист спрей бе изписано името на рокбандата VASP (Very Attractiv Space Person).
    - Според този знак тук има вход към секретен служебен коридор - обясни той.
    Скенер 1D4C00 доближи окото си до буквата А. Тънък лазерен лъч бързо сканира ретината му и вратата се отвори.
    - След вас, моля - покани го с елегантна ръка скенерът.
    Пикселът премина през вратата и се озова в тесен коридор, не по-широк от нея. Изведнъж откри, че май страда от клаустрофобия и бързо премина напред за да попадне в малко по-широк напречен коридор. Огледа се. Сиви бетонни стени, разположени нарядко крушки в защитни мрежички, чисто и изключително тихо.
    - Надясно, моля - чу зад гърба си гласа на скенера.
    Тръгнаха.
    - Какъв е този коридор? - попита пиксел 1D4C00
    - Служебен. Използва се от тайните служби и от баровците, когато искат да отидат някъде без всички да ги забележат.
    - Накъде води?
    - Към Небето.
    Гатанки ли му задава? Или просто го баламосва?
    - Мислех, че вие сте тайните служби.
    - Прекалено явни сме за да сме тайни.
    - Вие сте за  отвличане на вниманието, а тайните служби вършат работата?
    - Не, ние сме близо до гражданите и работим с тях, тайните служби се интересуват само от информацията.
    - Мислех, че тя е за големите клечки.
    - Нали някой трябва да им я смели. Информацията е като стоманата, драги ми 1D4C00, купищата мърлява руда трябва да се изровят, обогатят, стопят и оформят, преди да блеснат истински. Ето, ние с вас изговорихме толкова думи, но съществената информация в тях е, че проявявате подозрителен интерес към дейността на тайните служби. А сега ме извинете, но трябва да премина пред вас...
    Пикселът спря и скенерът се провря покрай него, изпращайки му ухание на люляк и любезно-смутена усмивка.
    Отпред вляво имаше врата. На стената до нея имаше очен скенер. Скенер 1D4C00 доближи окото си до него, системата го провери и вратата се плъзна встрани.
    - Заповядайте, пиксел. Това е асансьор и за да изпреваря въпроса ви, ще кажа, че това е асансьорът към Небето.
    Влязоха. Вратата се затвори, скенерът натисна най-горното дясно копче на панела за управление и пикселът усети как ускорението загъделичка отвътре стомаха му.
    Кабината бе  облицована с фурнир. Пикселът плъзна длан по него. Изглеждаше истински.
    - Истински дъбов фурнир - гордо каза скенерът и погали стената. - Облицовката на тази кабина струва повече от всичките ми костюми.
    Край панела за управление бе издълбано с нещо остро "The Crackers". Пикселът посочи надписа:
    - Какво означава това?
    - Надписът показва, че някой от тайните служби харесва тази стара вокална група.
    1D4C00 погледна към вратата, но над нея нямаше указател за етажите.
    - Неловко е да пътуваш като котка в торба, нали? - каза скенерът - Затова аз винаги слагам моя котарак в клетка, когато го нося при ветеринаря. Всяко живо същество има право да вижда накъде се движи. Само за информация - Кулата има 185 етажа. Като знаем, че асансьорът ни преминава по два етажа в секунда, можем да предположим, че скоро ще пристигнем най-горе.
    След малко кабината плавно намали и спря. Вратата се отвори. Скенерът излезе отвън.
    - Хайде, пиксел.
    - Къде отиваме?
    - Ще разберете това след броени секунди. Слезте от асансьора. Освен ако не предпочитате да останете в него.
    Вратата започна да се затваря. Скенерът постави длан пред нея и тя спря на място, после се отвори обратно.
    - Последен шанс - каза той и отдръпна дланта си.
    Пиксел 1D4C00 излезе.  Подът на малкото помещение бе покрит със захабен персийски килим.
    - Истинска вълна. Ако го откраднем, ние с вас ще си живеем като царе до края на живота. За съжаление обаче не бихме могли да го продадем, твърде скъп е.
    На стената вляво имаше две врати, на стената вдясно имаше една, на стената пред тях - също една. Скенер 1D4C00 отиде при нея и доближи окото си до скенера за ретини. Вратата се отвори.
    - Е, пиксел 1D4C00, сега вие ще имате изключителния шанс да попаднете на място, до което имат достъп единици. Добре дошли на покрива на Кулата!
    Излязоха навън.
 
 
    Веднага разпозна вятъра. Пиксел 1D4C00 имаше чуството, че ще отвее косата му.
     Погледна нагоре.
    - Това е небето - чу зад гърба си гласа на скенера.
    Небето бе сиво-жълтеникаво като подплатата на много старо бомбе. И мърдаше.
    - Това са облаци.
    1D4C00 отиде към края на покрива и се загледа в далечината, където покривът на Града се закръгляше.
    - Това е хоризонтът - скенерът застана до него. - А това е вашият парашут.
    Пикселът го погледна. Скенерът държеше малка раница - същата като тази, която бе сложил на гърба си. Вратовръзката му се развяваше като побесняла.
    - Ще ви помогна да го сложите.
    Скенер 1D4C00 намести на гърба му раницата и закопча ремъците на гърдите му. Клекна и с извинителна усмивка прекара другите ремъци между краката му, изправи се и ги закопча към токата на гърдите му. Подаде му парче коприна, вързано с въженце, което излизаше от раницата.
    - Това е малкият парашут. Като го хвърлите, въздушната струя ще го подхване и той ще изтегли основния парашут. Сега трябва да застанем на ръба на покрива.
     Скенерът застана така, че върховете на обувките му стърчаха извън ръба.
    - Хайде, пиксел, времето тече!
    1D4C00 предпазливо застана до него, вперил поглед  в далечината. Погледна с крайчеца на едното си око надолу към бездната и стомахът му се преобърна като игрив делфин, размествайки вътрешностите му. Затвори очи, пое си дълбоко въздух, издиша го бавно със звука "х". Карантиите му неохотно се върнаха по местата си, блъскайки се една друга. Отвори очи, дишайки старателно.
    - Готов ли сте?
    - Ще скачаме ли?
    - Да.
    - Страх ме е.
    - Мен също. Обаче пътят ни е само напред и надолу, назад засега не можем да се върнем. Готов ли сте?
    Пикселът сви рамене.
    - Чудесно, драги ми 1D4C00, напълно сте готов, макар още да не го осъзнавате - скенерът приклекна и го погледна - Зная, че в такъв изключителен момент е добре да се кажат няколко вдъхновяващи слова, но за съжаление не разполагам с нужното време да се подготвя, а не желая да рискувам да опороча мига с необмислени думи, затова ще ви кажа само това - постарайте се да скочите възможно най-далеч от стената, бройте наум до три и хвърлете малкия парашут встрани. Хайде, на "три" скачаме! Едно... Две... Три...
    Скенерът се изправи и замахна с ръце напред. Пикселът си помисли, че е по-добре да е с него, отколкото да остане сам на този покрив, затвори очи и скочи силно напред.
    Превъртя се бързо два пъти и застана с лице нагоре. Отвори очи. Скенерът му махаше вежливо с ръка откъм покрива. А той падаше като саксия покрай стената. Опита да се размърда, завъртя се бясно по очи, после пак по гръб. Опита се да мисли. Сети се, че трябва да преброи до три и да хвърли парашутчето. Така и направи. Малкият парашут започна да изтегля големия, завъртя го с лице надолу, над главата му изплющя парашута, ремъците се впиха в гръдния му кош. Вече падаше много по-бавно.
    Виртуалният му компютърен екран се активира. Бе изпълнен от пухкавото лице на руса лолитка с гълъбовосиня пилотска шапчица.
    - Добре дошли на борда! - изчурулика тя. - Благодарим ви, че избрахте да летите с HackAir!  За да не скучаете ви предлагаме да се насладите на разходката на черното човече.
    Лицето изчезна, екранът стана бял, по ръба му в кръг тръгна черно човече, като от време на време поспираше за да изтрие потта от челото си. Пикселът се опита да деактивира екрана си, но не успя.
    Човечето изчезна, пак се появи стюардесата, цупеше се.
    - Виждам, че филмът ни не ви заинтригува. Тогава ви предлагам да се обзаложим кой първи ще забележи движещите се под нас хора.
    Виртуалният му екран се деактивира. 1D4C00 се загледа в приближаващия се покрив. Забеляза ги - бяха двама, командос и медицинска сестра, държаха бяла носилка с червен кръст на нея и тичаха между огромните блестящи отдушници.
    Екранът му пак се активира, лолитката сияеше.
    - Поздравления, вие ги открихте пръв! Вашата печалба е разходка с тях, честито! А сега моля не пипайте коланите и се пригответе за кацане!
    Екранът се деактивира, пикселът видя, че е съвсем близо до покрива. Зачуди се в кой ли отдушник ще се блъсне.
    Естествено, блъсна се в най-близкия. Опита да омекоти удара с ръце, опази лицето си, но коленете му изтракаха зверски в метала. Захлъзга се бързо надолу, спря на метър от покрива - парашутът му се бе закачил за върха на отдушника.
    До него застанаха двамата. Командосът бе с маскировъчна униформа и барета, лицето му бе така омазано със зелена, жълта и черна боя, че приличаше на зъл блатен дух със стомашни проблеми. Медицинската сестра сияеше в късата си бяла престилчица, касинката й отиваше на нереално русата коса. И двамата бяха с черни очила. 1D4C00 видя, че всъщност носилката не е бяла, а в маскировъчни цветове.
    - Натисни бутона върху токата на гърдите ти! - изкрещя му командосът.
    Пикселът се освободи от парашута  и тупна на земята, краката му се подкосиха и той седна. Двамата оставиха долу носилката, беше бяла и с червен кръст. Якият го разглеждаше стръвно, сестричката му подаде ръка:
    - Здрасти! Бяла е по-готина, нали? Хайде, лягай на носилката, че след малко тука ще е тъпкано със свине!
    Пикселът се опита да стане, не успя, краката му трепереха. Отпусна се обратно.
    - Ей сега - каза той. - Вие кои сте? Какви сте?  Хакери ли сте?
    - Хакери сме, хакери! -  каза сестрата, сграбчи го с неестествена мощ и го настани в носилката с лекота, сякаш 1D4C00 бе плюшено мече. После тя посочи зад гърба му - Я, камила!
    Пикселът се обърна. Никаква камила нямаше, но якият можа удобно да допре до вратната му артерия инжектиращ пистолет и 1D4C00 чу познатото изсъскване.
    - Лека нощ! - каза му сестрата.
    Пикселът заспа.