Намираше се в голяма стая, върху твърдо легло, застлано със зверски кожи. Подът бе покрит с малки правоъгълни парчета блестящо дърво. Край стените стояха високи библиотечни шкафове от тъмно дърво, наблъскани с книги. На едната стена имаше мраморна камина, в която жизнерадостно гореше голям пън. В средата на стаята стоеше дълга дървена маса, отрупана с компютри, каквито пикселът бе виждал само в много стари научно-фантастични филми. Единият край на масата бе разчистен, там имаше изящно шише, по което играеха отблясъците от няколко запалени свещи, три порцеланови чинии с оглозгани кости, парчета хляб. Край масата на дървени столове с резбовани крака и високи облегалки седяха командосът от джипа, възрастен мъж с дълга бяла коса и красива брада и строен чернокож младеж в прилепнал по тялото сребрист гащеризон. Мъжът и сребристият пиеха виното си във високи кристални чаши, якият с маскировъчната униформа сърбаше от тенекиено канче с дръжка.
Възрастният стана и тръгна към леглото. Бялата роба хармонично падаше около тялото му и почти докосваше пода. Якият го следваше плътно отзад, взирайки се недоверчиво в пиксела.
Спряха край леглото. 1D4C00 гледаше покрай тях към сребристия.
- Господи, ти ли си?! - каза пикселът.
- Не - усмихна се онзи, - не съм Господ.
- Глупости! - 1D4C00 седна в леглото - Пиксел 1D45C3, ти ли си това?
Беше готов да се закълне, че е той.
- Това е Шефа - каза възрастният. - А пък аз съм хакерът дядо Матей.
Според него бе 1D45C3. Само дето е по-млад. И много отдавна не си е бръснал главата. Колко отдавна? Месеци поне. Обаче 1D4C00 не го е виждал от десетина дни. Колко дълго бе спал в тази стая?!
- Откога съм тук?
- От около пет часа.
Значи това е Шефа.
- Има два начина да те изключим от Сървъра - каза хакерът. - Ако си пъхнеш главата в микровълновата фурна и я включим за три минути на пълна мощност, мозъчните ти клетки ще се разрушат и Сървърът няма да може да ги чете и да записва данни в тях.
Пиксел 1D4C00 веднага избра другия начин.
- За другия начин ни трябват малки пинсети... - дядо Матей отиде до масата и заровичка сред нахвърляните в пластмасова кутия от сухо мляко инструменти. - С каквито обаче не разполагаме, понеже са счупени.
Той се върна при леглото, хвана с лявата си ръка пиксела за брадичката, а с дясното си кутре заровичка в ухото му. Сребристият застана до него и с интерес гледаше какво става. 1D4C00 болезнено изви очи към ухото си.
- Не мърдай... - хакерът изчопли миниатюрната раковинка. - Ячко, я ми подай от инструментите най-малката ножичка.
Маскировъчният извади от джоба си швейцарско ножче и отвори ножичката му.
- Тази е малка, дядо Матей, ама е много яка!
Хакерът клъцна миниатюрния кабел и светът с гадно изпукване стана черен, след което пак се появи, трептейки.
Стените и таванът бяха от разноцветни тенекии, подът - бетонен.
Библиотечните шкафове бяха грубо заварени от ръждясали железни листове.
Масата също бе желязна.
Камината също, в нея нямаше пън, а голяма плоска горелка, от която излизаха синкави пламъчета.
На мястото на якия с маскировъчната униформа стоеше кльощав пъпчив младок с дълга рядка коса, облечен бе с дънки и дънково яке с отпрани ръкави.
Вместо сребристия, до хакера се хилеше оплешивяващ чичко с шкембенце и опърпан костюм, който някога може би е бил марков, но сега имаше спешна нужда от пране и закърпване. Не бе толкова млад и сега още повече приличаше на пиксел 1D45C3.
Хакерът си бе почти същият, ако не вземем под внимание изчезването на разкошното му окосмяване и превръщането на бялата роба в избелели сини работни дрехи.
1D4C00 се зачуди как ли изглежда той самият.
Дядо Матей прокара ръка по едва наболата си косица, чу се шум като от ситни електрически изпразвания.
- Добре дошъл в реалния свят - каза му той. - Мисли позитивно, сега вече свинете няма да могат да те манипулират.
- А вие?
Хакерът сви рамене и извади от джоба си молив с навит на него изолирбанд. Той разви малко, откъсна парчето със зъби и уви края на стърчащия от ухото на пиксела проводник.
- Позволихме си малко специални ефекти. Нали знаеш, че първоначалното впечатление е най-важно.
Дядо Матей понатъпка с пръст кабела в ухото му.
- Сигурно ще ти пречи да чуваш с това ухо, ама ще свикнеш. А иначе и сега всеки ще може да те манипулира, но ти вече имаш възможност да избираш дали да приемеш манипулацията.
- И какво?
- Можеш ли да избираш, значи си свободен.
Пикселът стана. Кльощавият трепна и сви юмруци. 1D4C00 му се усмихна нервно и пак се обърна към хакера.
- Значи сега мога да избера да си тръгна?
- Разбира се. Но ако приемаш съвети, по-добре първо хапни нещо.
Съветът определено бе добър.
- Благодаря - каза 1D4C00, - наистина съм гладен.
- Тогава заповядай на скромната ни трапеза. Ячко, моля те, донеси още вино.
- Нека иде Шефа, аз трябва да остана тук!
- Тубата е много тежка.
На кльощавия явно му стана приятно, но той бързо се смръщи, метна мръсен поглед на пиксела ("Внимавай в картинката докато ме няма!"), взе от пода голяма пластмасова туба и излезе от помещението.
Другият поразмести пластмасовите чинии по масата за да отвори място в единия ъгъл. Хакерът донесе чиния, нож и вилица от шкафа, постави ги на масата, примъкна стол до нея.
- Заповядай!
Пикселът седна. В голяма очукана тава имаше печени ребра и картофки с попрегоряла кожица. Организмът му побърза да демонстрира адекватност и изпълни устата му със слюнка.
Хакерът постави в чинията му няколко ребра.
- Искаш ли картофи? Истински са! - той му сипа и малко картофи - Опитай ги.
1D4C00 бодна картоф с вилицата си и го огледа.
- В какъв смисъл са истински?
- Расли са в земята, а не са синтезирани в химически завод от сероводород и стари автомобилни гуми.
- В почвата има повече химикали, отколкото в химически завод! - обади се чичкото.
- Въпреки това истинското си е истинско!
Пикселът задъвка картофа. Беше съвсем като истинските, в смисъл синтетичните.
Ячко се върна с тубата.
- Подайте си чашите - каза той докато махаше капачката й.
После се напъна, вдигна я и сипа по чашите червено вино, без да разлее много върху масата.
- Шефе, подай и мойта! - изпъшка той.
Чичкото подаде чашата и кльощавият я напълни.
- Наздраве! - каза дядо Матей.
Вдигнаха чаши, чукнаха се, отпиха. Виното не бе кой знае какво.
- Хубаво е - излъга пикселът.
- Киселее и бие прекалено на танин, но пък е истинско, от грозде. Сорт "Мутирал мавруд".
- Хапни и хляб! - Шефа откъсна парче от питата и му го подаде. - Истински е, както едно време са го правели!
Пиксел 1D4C00 се помъчи да се сети как са правели хляба едно време.
- Не се сещаш, нали! - ухили се чичкото - Брашното е смляно от пшеница. Понякога правим и ръжен хляб...
- Аз най-обичам царевичния! - обади се Ячко, но се сепна и пак загледа кръвожадно.
Пикселът взе едно ребро и отгриза от него. Агнешко. Вкусно. Реши, че в неясното положение, в което се намира, най-разумно е да си поставя близки, постижими цели. Определи целта си: да омете всичко в чинията. И се зае да я изпълни.
Седяха върху крилото на гигантски Boeing 10001 Dyno Jet. Хакерът си бе подложил мърлява възглавничка, която донесе със себе си.
- Алуминият е отличен проводник на топлина - каза той като сядаше. - Човек няма и да усети как е настинал.
Самолетът се извисяваше сред необятната зала край тях. Докъдето поглед стигаше на равни разстояния стояха чудовищните носещи колони, върху които лежеше Градът. На пода наоколо имаше автомобили, автобуси, камиони, багери, локомотиви и всякакви други голямогабаритни метални артефакти в различна степен на разглобеност. Под тавана сновяха кранове и непрекъснато донасяха нови и нови източници на метал. Недалеч от тях два крана заедно домъкнаха малък риболовен траулер, спуснаха го на пода и веднага група мърляви работяги го наобиколиха и започнаха да го разрязват със сероводородни горелки.
Наблизо зад тях бе бараката на дядо Матей. Заварена от разноцветни ламарини с най-различен произход, тя приличаше на къщичката на Барби, проектирана от Кен Киси и изработена от Тенекиения човек. По-встрани бе дългата барака, в която се помещаваха баните и тоалетните - също тенекиена, също психоделична. Наоколо имаше вехти палатки, спални чували, поставени на открито, купета от превозни средства, приспособени за живеене. Пикселът видя очуканата праисторическа каравана на Шефа, който го бе приютил при себе си и му стана драго на душата.
Тракането на метала, подвикванията на работниците, съскането на горелките, скрибуцането на крановете и безброй други неописуеми звуци създаваха саундтрака на мултимедийния спектакъл, който двамата наблюдаваха.
- Природата си знае работата - каза хакерът дядо Матей. - Преди милиони години на земята са се образували разни метални руди, минерали, нефт, природен газ. Това е Първото Създаване на Суровини. То е било нужно за да се подготви земята за появата на човека. За няколко хиляди години хората използвахме всичко, което успяхме да изчоплим от земята. Казват, че американците все още си кътат техния нефт в Тексас и не казват какво точно е останало при китайците, но общо взето тортата свърши. Само че Природата наистина си знае работата. Използвайки, ние сме участвали във Второто Създаване на Суровини. Сега използваме тях. Те са много по-ефективни. Преди за да получим един тон висококачествена стомана е трябвало да преработим десетки тонове руда, сега е достатъчно да претопим някой розов кадилак. Досещаш ли се защо правим това?
- Участваме в Третото Създаване на Суровини.
- Точно така. Запомни, новобранец, Природата си знае работата.
- Имам чуството, че говориш за Господ.
- Не, говоря за Природата.
- А Господ?
- Господ е създал Природата за да си свърши работата.
- Как така?
- Човекът е създал компютрите и е заредил в тях специализиран софтуер за да правят милиарди изчисления, които иначе той би трябвало да направи, за да достигне до търсените от него резултати. Бог е създал Природата, в която да се появят животни, растения и човек и да има всичко необходимо за съществуването им.
- Това не се ли нарича ерес?
- Не, това се нарича ефективност.
Хакерът стана .
- Ще ида да хапна нещо - каза той и заслиза по стълбичката, опряна на крилото.
Пиксел 1D4C00 лежеше по гръб в спалния си чувал върху дебелото парче стиропор. Под главата си бе подложил свито на топка старо палто. Очите му бяха затворени, но не спеше. Слушаше денонощния коктейл от хиляди звуци, който с лекота преминаваше през стените на караваната.
Защо хакерът няколко пъти го нарече "новобранец"? Правеше го така естествено, че пикселът се чудеше дали не е нарочно. Дебел намек ли беше това?
Шефа бе по-дебел и небръснат, 1D45C3 май имаше повече червени жилчици в очите, но иначе двамата си приличаха като близнаци.
Възможно ли бе поради някаква причина приятелят му да се крие тук под друга самоличност? Но защо ще се крие и от него? Може да го мисли за ченге. Но ако е ченге, тук би трябвало вече да се дошли агенти и патрули за да изловят хакерите. Само че не са дошли. Това обаче не означава, че не е агент. Сигурно по-важно е да следиш врага и да знаеш какво прави, затова навсякъде има агенти. Ако заловиш врага, на негово място би се появил друг враг, дето кой го знае какъв ще бъде.
Пикселът отвори очи и се огледа. Шефа лежеше на своето парче стиропор, върху което бе сложил големи парчета дунапрен, измъкнати от облегалките на разфасовани гигантски камиони ("Защо да крия - обичам лукса.") и четеше избеляло списание.
- Какво четеш? - попита го 1D4C00.
- Списание "File", последният брой, издаден на хартия.
- Какво пише вътре?
- Че това е последният брой, издаден на хартия.
Пикселът седна по турски върху стиропора си, наметна се с палтото и зачака.
Шефа дочете статията, пусна списанието на пода до себе си, бързо скри ръцете си в спалния чувал и го загледа.
- Всичко харесвам тук - каза той, - само със студа не можах да свикна. За моя вкус температурата трябва да е поне 18 градуса, ама кой ще седне да отоплява основите на Града!
- Откога си тук?
- Твърде отскоро за да помня ясно как живеех преди.
- Как живееше преди?
- Бях тъпкан с мангизи, имах огромно жилище, много топло. Тъпчех се със стриди и китайска водка с накисната в нея отровна змия.
- Гадост!
- Да, ама е безбожно скъпа. И увеличава потентността.
- Наистина ли?
- Не знам. Нямам преки наблюдения. Винаги, когато работата опреше до потентност, бях по-пиян от накиснатата змия. На другата сутрин кучките се кълняха, че съм бог в леглото, ама аз не им вярвам, те за още мангизи биха казали, че съм летял пет минути под тавана, махайки с ръце.
- Защо не опита трезвен?
- Опитах, не става работата. Вместо да действам по същество, си мисля как мадамата е легнала с мен защото й плащам, а трябва да й плащам, понеже съм дебел. Страшно е да си дебел в общество, където трябва да си слаб! Отгоре на всичко аз не съм чак толкова дебел, просто имам едър кокъл!
- Така е - излъга пикселът.
- Така е, ама не е. Имам шкембе. Имам паласки. А пък краката ми са кльощави, но това е друг клон от историята на моята непълноценност.
- Затова ли дойде тук?
- Омръзна ми да блъскам. Колкото повече мангизи печелех, толкова по-малко време имах да ги харча. Един ден разбрах, че бачкам не за мен, а за банковата си сметка, теглих една майна на всичко, добри хора ми помогнаха и дойдох тук.
- Но дойде и заради секса.
- Така си е.
- Обаче?
- Какво обаче?
- Май нещата с оная работа не са се променили?
- Абе нямам подход. Липсват ми първите седем години в сексуалното възпитание. И останалите трийсет и девет.
- Защо?
- Слушат ти се страхотии? Добре. Знам, че трябва да съм отворен, самоуверен, знам, че трябва да съм пич, правя го, обаче не се получава. С толкова мадами съм опитал. Хайде, ония в Града са загубени патки, обаче и тук не се получава. Направо вече си мисля, че причината е в мен!
- Спокойно, и при мен не се получава.
Шефа се оживи.
- Как не се получава? Я какъв си строен, горе-долу красив, сигурно си виждаш пръстите на краката без да се навеждаш много напред, мадамите трябва да ти се лепят!
- Няма такова нещо. Наскоро поканих една колежка от видеопаметта. Вечеряхме заедно, после отидохме у нас да слушаме музика. Наистина й пуснах музика и тя ме даде под съд.
- Не й ли налетя?
- Ами чудех се как точно да подходя...
- Имал си късмет, можела е да те застреля!
- Осъди ме. Глоба и затвор условно.
- Леко си се отървал.
Шефа се измъкна от спалния чувал, седна и започна да си обува разкривените обувки от змийска кожа.
- Знаеш ли какъв е нашият проблем? - каза той - Несъответствието между тяло и дух. Аз съм дебел, обаче се чувствам плейбой. Ячко е кльощав, обаче се чувства як катил. При теб също нещо е подменено.
- Какво?
- Не зная. Обаче откъдето и да те погледна, има подмяна на това, което би трябвало да бъдеш с това, което си.
- Хайде, кажи какво не съм.
- Не искам да те обиждам, братче.
- Давай, не ме жали.
- Ти си готин, обаче се чувстваш неудачник.
Пикселът обмисли думите му.
- Може и да си прав.
- Прав съм. Има такива пичове като теб. Родени да бъдат неудачници. И това ви харесва, мамка ви, въпреки че не го осъзнавате!
- Нещо не ми се връзва, Шефе. Не се чувствам особено щастлив.
- Така трябва. Елементарен защитен механизъм на твоята същност. Ако си щастлив, няма да си неудачник.
- Значи за да бъда щастлив не трябва да бъда щастлив?
- А така. Гадна работа, братче. Няма спасение. Да си мъж, който има женско самосъзнание, сменят ти пола и си готов. При нас обаче няма измъкване.
- Ти би могъл да опиташ с липосукция. Някаква диета. Спорт?
- Опитвал съм. Много е гадно. И не помага. Природата си знае работата, не може роденият да носи шкембе да бъде фотомодел.
- Ами дядо Матей?
- Какво дядо Матей? Той може да ми помогне само с ракийката си и го прави, жив да е.
- Не, каква е неговата подмяна?
- При дядо Матей няма подмяна. Подходящ дух в съответното тяло, това е той.
- Значи има начин да бъде така, но ние с теб не го знаем.
- Ти не се сравнявай с дядо Матей.
- Защо, с какво е по-различен от нас?
- Той не е човек.
- Как така?!
- Е така. Поне не е човек като нас с теб.
- Какъв е - робот, извънземен, нещо още по-засукано?
Шефът се стегна, загледа се в обувките си.
- Нещо много разпитваш за него - каза той.
Пикселът беше на същото мнение. Набързо прехвърли през главата си какво би могъл да каже. Избра истината.
- Има нещо в него. Интересен ми е.
- И на мен ми е интересен - Шефа стана и се протегна. - Хайде да отидем да изпием по една ракия! - предложи той.
Отидоха.
Седяха в бараката на дядо Матей, край разчистения край на масата.
Хакерът взе бутилката и каза:
- Мнозина сравняват въздействието на моята ракия с полов акт между питбул и булонка, но те не са съвсем прави - ако булонката се подмени с хамстер, картината става напълно правдива.
Той сипа в чашите на двамата. Ракията бе жълтеникава, лееше се меко като фино машинно масло.
- Тази от какво си я сварил, дядо Матей?
- Предимно от сливи. Имаше и ябълки. И някакви други компоти. Наздраве!
Отпиха. Ракията премина през гърлото му като лава през зрели жита и 1D4C00 побърза да замези с кисело зелено доматче.
- Пивка! - успя да каже той с почти нормален глас.
- Моята ракия винаги е пивка, независимо от какво съм я сварил. За рождения ден на Ячко сварих ракия от телешко месо, много беше гадна, ама страшно пивка.
Пикселът взе бутилката, разклати я с въртеливи движения и се загледа в синджира от мехурчета, който се появи на повърхността й.
- Колко градуса е, дядо Матей?
- Не зная.
- Премери я?
- Невъзможно, спиртомерът не потъва в нея.
1D4C00 пак отпи, но този път задъвка миниатюрна кисела краставичка. Избра я специално, лапна я не за да спаси живота си, а заради вкусовата комбинация. От известно време насам от втората глътка нататък ракията на хакера се държеше с него като приятел, а не като увлечен в заниманието си садист. Сигурно вече й бе навикнал, а сигурно си казваше думата и практиката с водка в бар "RGB".
- Не бързай, новобранец, не сме седнали да се натряскаме, а да пием ракия и да се наслаждаваме на времето - дядо Матей вдигна чашата си и заразглежда ракията срещу светлината. - Научи се да разтягаш времето.
Хакерът отпи, задържа примижал ракията в устата си, после я преглътна. Замези с маринован чесън.
- След човека времето е най-податливата на манипулация материя - каза той дъвчейки. - Кажи ми, новобранец, защо не носиш часовник на ръката си?
- В десния долен ъгъл на виртуалния ми компютърен екран има часовник.
- Защо мишлето влезе в капана? Защото за негово улеснение някой бе поставил вътре сиренце. Обаче истината е, че така ти улесняваш свинете. Много по-лесно е да се манипулират виртуалните часовници. Преди много векове човек е поглеждал часовника на кулата на замъка и си е казвал "О, единайсет и половина, а моят показва дванайсет!" Човекът сверява часовника си, защото часовникът на кулата е верният. После са започнали да предават точно време по радиото. "Часът е единайсет и трийсет" казва говорителят, ти си поглеждаш часовника и виждаш, че е избързал. Сверяваш го и работиш половин час повече до обедната почивка. Плащат ти за осем часа, но ти работиш осем и половина или девет, или колкото реши Този, Който Казва Колко Е Часът.
Хакерът отпи от ракията си, преглътна бавно, замези.
- Толкова ли сме глупави, та не усещаме, че ни манипулират? - попита 1D4C00.
- Усещаме, разбира се. Я си помисли колко пъти си казвал "Ей, как се точи това време!" Или "Ей, кога мина това време?!" Времето си върви равномерно, обаче Този, Който Казва Колко Е Часът е решил, че трябва да поработиш повече или че много си се заседял на чашка с приятели.
- Кой точно решава това?
- Баровците от Управителния съвет определят принципите, по които ще се променя времето. Променя го софтуер, инсталиран в Сървъра, но това са технически подробности. Важни са принципите, те са: човек трябва да работи колкото се може повече и да пречи колкото се може по-малко.
- Гадна диктатура!
- Мисли с единици и нули. Хората сме прекалено много. Въпреки Призива за ограничаване на раждаемостта всяка година се увеличаваме с по няколко милиарда. Хората трябва да са непрекъснато под напрежение за да не мислят за глупости и да са непрекъснато заети за да не вършат глупости. Китайската стена не е спряла нашествениците, но в Китай са знаели как да създават много работа на големи маси хора за продължителен период от време и затова империята им е просъществувала хилядолетия. Пирамидите също са шедьовър, илюстриращ успеха на управленския принцип "много труд за много хора".
- Само че пирамидите наистина са гробници на фараони.
- Те са примамки. Истинските мумии и богатства са скрити в тайни гробници, които не се виждат. Кой е толкова глупав да се скрие насред голата пустиня в огромна постройка, която се вижда от километри и даже от околоземна орбита? Не, новобранец, ще разбереш и оцениш гениалността на пирамидите само ако мислиш като администратор.
Дядо Матей отпи от ракията и замези с кисело чушле.
- Как можем да оцелеем? - каза той дъвчейки - Обществото ни е толкова развито, че са необходими манипулации на времето. Работиш дванайсет часа, но според часовника са минали само осем. Висиш в бара няколко часа за да отпуснеш нервите, но истината е, че си ударил набързо няколко питиета. Спиш десет часа, но според часовника са само пет и започваш да гълташ приспивателни. Как, мислиш, е постигната тази висока продължителност на живота? Скъсяваш денонощието с двайсет процента и реално изживените деветдесет години стават виртуални сто и осем.
Чашите бяха празни, хакерът ги доля със сигурна ръка.
- Много е важно за свинете времето да тече различно в различните моменти и за различните хора - каза дядо Матей. - Ако времето тече равномерно и еднакво за всички, светът ще стане ясен и разбираем, ще е възможно да се схване структурата му. Когато светът е разбираем, щом усетиш логиката му, можеш да го променяш по желания от теб начин. Системата не иска промяна, затова големите клечки от Управителния съвет поддържат хаоса.
1D4C00 имаше много въпроси за времето, големите клечки и Системата, но след около двеста грама ракия лицевите му мускули бяха вече безнадеждно парализирани, а езикът му имаше свои си планове, различни от неговите. Затова пикселът се намести по-стабилно на стола си, чукнаха се с дядо Матей и двамата заразтягаха мълчаливо времето, пийвайки ракия на малки глътки.
Пикселът вървеше между купчините старовремски превозни средства. Носеше две туби с ракия, която хакерът току-що бе сварил от ягодов конфитюр.
Иззад един ръждив двуетажен автобус изскочи Ячко, сграбчи го за реверите и опита да го завърти за да го блъсне в автобуса, но не успя. Отдръпна се назад, извади от джоба си швейцарското ножче и започна да отваря голямото острие.
- Ячко, добре ли си?!
- Ти що подпитваш за дядо Матей? - онзи насочи ножа към него. - Агент ли си?
- Не съм. Прибери ножа.
- Няма да ми казваш какво да правя! А докажи, че не си агент!
- Ти как ще докажеш, че съм агент?
- Разпитваш за дядо Матей. Стой далече от него!
- Ячко, ще се порежеш.
- Шубето, а? Виж кво, агентче, докато аз съм бодигард на дядо Матей, няма да го хванете!
- Ти си бодигард на хакера?
- Пак много разпитваш! Изчезвай оттука докато си цял!
- Ячко, хайде да пием по едно и да се разберем като хора!
Пикселът остави тубите на земята и започна да отвинтва капачката на едната.
- На служба не пия!
1D4C00 завинти обратно капачката и се изправи.
- Поне прибери ножа, че си опасен.
- Ти хич не знаеш колко съм опасен!
Ячко прехвърли ножа в лявата си ръка, после пак в дясната. Усмивката му бе ужасна.
1D4C00 реши, че е време да прекрати бурлеската. Сграбчи Ячко за китката, стисна с всичка сила, онзи простена и изпусна ножа. Пикселът се наведе и го вдигна, като внимаваше бодигардът да не го ритне. Ячко с насълзени очи разглеждаше травмираната си ръка.
- Щеше да ми строшиш китката бе, гад!
Ячко изведнъж протегна ръце и скочи. Върху пиксела се стовариха 58 килограма мускули и ярост. Той се отръска от нападателя и отстъпи.
- Хайде стига, Ячко - 1D4C00 затвори ножчето и му го подаде. - Моля те, прибери ножа и нека да поговорим нормално.
Онзи неубедено пусна ножа в джоба си.
- Сигурен ли си, че не искаш да пием по едно? - пикселът делово посочи тубите.
- Не искам.
- Твоя воля. Чуй ме хубаво: разпитвам за хакера, защото ми е интересен. Сигурно и на теб ти е интересен, щом се въртиш около него, значи знаеш за какво говоря.
- На теб пък що ти е толкова интересен?
- Поради три причини. Първо - досега не съм срещал хакер. Второ - харесвам ракията му. Трето - ей така, интересен ми е. Ясна ли ти е картинката?
- Много ми е ясна картинката, агентче, обаче внимавай - дебна те.
- За последен път ти казвам - не съм агент, пиксел съм - 1D4C00 изведнъж се сети, че след като е загинал в бомбен атентат, сигурно на неговото място във видеопаметта вече са назначили друг човек. - Бях пиксел. Сега съм 1D4C00, не агент, просто 1D4C00.
Пикселът ("Вече бивш?!") намигна на Ячко, усмихна му се, доколкото можа и като взе тубите, продължи пътя си между железариите.
Този ден пиеха ракия от сливи. Хубава. С малко повече въображение можеше да се усетят вкуса и аромата на плода.
1D4C00 замези и попита:
- Дядо Матей, според теб къде се намираме?
- Не е важно къде се намираме, а какво е нашият свят - отговори хакерът.
- Какво е нашият свят, дядо Матей?
- Нашият свят е backup копие на реалния свят.
- Значи ние се намираме в backup копие на реалния свят?
- Ние сме backup копие на реалния свят.
- Значи истинският свят изглежда така?
- В даден момент е изглеждал така.
- А как изглежда сега?
- Когато се обнови информацията ще разберем.
- Кога ще се обнови информацията?
- Когато Този, Който Работи На Компютъра реши да запази файла.
- Кой е той?
- Не зная.
- Господ?
- Няма да сбъркаш, ако го наречеш така.
- Ами Природата?
- Казах ти: Природата е софтуер, създаден да изпълнява определени задачи. От време на време постигнатият резултат се съхранява, за да може при авария да се възстанови.
- Каква авария може да стане?
- Астероид пада на земята и я прави на нищо. Рестартираш системата, зареждаш запазеното състояние и продължаваш оттам, докъдето си запазил последния път.
- Ами ние?
- Backup копието влиза в работа, когато нещата са тръгнали в посока, която води до нежелан резултат. Примерно надпреварата във въоръжаването стига до критичния предел, след който връщане назад няма и рано или късно оръжията за масово унищожение ще влязат в употреба. Тогава се зарежда копието, което е направено в по-ранен етап, прави се малка корекция на променливите, единият политически лагер изведнъж се разпада и изпълнението на задачата продължава.
- Дядо Матей, мисля си нещо...
- Казвай смело.
- Много е удобна тази теория. Каквато и глупост да направим, светът може да бъде възстановен.
- Природата си знае работата. Абе, новобранец, човек като пише писмо на баба си и от време на време го запазва заедно с backup копия, та какво остава когато се развива цял свят. Сигурно искаш доказателства? От теб зависи дали ще ги видиш. Помисли: защо Александър Македонски умира така внезапно? Млад, здрав, триумфиращ победител и изведнъж го няма. Не е логично. Освен ако не предположим, че Този, Който Работи На Компютъра в един момент е решил да запази работата си, натиснал е Ctrl+S и информацията в нашето backup копие на света се е обновила.
- Излиза, че историята е много по-дълга, отколкото ние я знаем?
- Да, не ни е известно как се е развивал светът в периода между предпоследното и последното запазване на информацията, известни са ни само резултатите и по тях можем да гадаем какво се е случило.
- Добре, но...
- Чакай малко...
Чашите им бяха празни и хакерът наля отново.
- Запомни, новобранец, мисленето е като пиенето - прекалиш ли с него, после те боли главата.
Чукнаха се. Отпиха. И направиха най-важното в конкретния исторически момент - замезиха.
Един ден 1D4C00 се сети, че е твърде възможно майка му да е видяла в новините атентата в метрото и името му сред загиналите и веднага изтича при хакера.
- Дядо Матей, трябва да пратя имейл!
Хакерът го настани пред един компютър и защрака с мишката за да стартира пощенската програма.
- Значи наистина мишката става и за придвижване на курсура?!
- Компютърните мишки стават за всичко.
- Как да работя с тази клавиатура?
- Както с виртуалната, само че пишеш с твоите пръсти, а не с виртуални.
1D4C00 закълва по клавишите с един пръст. Успя да въведе адреса. Започна писмото с шегата за преувеличените слухове за неговата смърт. Добави няколко мили думи, като вече пишеше с два пръста. Прищя му се да й разкаже къде е и с какви хора живее сега, но не го направи за да не насочи агентите, които сигурно следят пощата на майка му. Добави още малко мили думи. Накрая сложи анимирана роза, която пищно разцъфва. Изпрати писмото, но не се успокои.
Отново закълва по клавишите, въведе адреса на получателя (pixel1D463F@global.net), адреса на подателя (pixel1D4C00@global.net) и темата на писмото ("Липсваш ми"). Спря. Какво да й напише? Искаше му се да й разкаже за онази тяхна злополучна среща, за да види нещата през неговите очи. Струваше ли си обаче да се връща към отминали неща? Искаше му се да й разкаже за тяхното бъдеще, за една среща, която тепърва им предстои. Имаше ли обаче бъдеще за него? 1D4C00 натисна бутона "Send" и й прати празно писмо.
Хакерът му подаде чаша със студена ракия и седна до него, като сложи до клавиатурата чинийка с кисели краставички.
- Наздраве, новобранец.
Чукнаха се, отпиха, замезиха.
- На кого писа?
- На майка ми.
- Защо?
- За да не се тревожи за мен.
- Смяташ ли, че тя се тревожи за теб?
- Как няма да се тревожи, нали ми е майка!
- Дали това наистина е майка ти?
- А кой да е?
- Бот.
- Бот?!
- Програма, която имитира поведението на човешко същество.
- Знам какво е бот.
- Тогава какво не ти е ясно?
- Според теб аз нямам майка?
- Имаш, разбара се, но от кога не си я виждал?
- От Коледа.
- Когато я видя по видеоканал, нали?
- Да.
- Видеочат с бот.
- Точно такава си беше, каквато я знам винаги.
- Откога не си я виждал на живо?
- Откога... От тържеството при постъпването ми в академията. На дипломирането присъства по видеоканал.
- Защо?
- Беше на екскурзия в дъждовната гора в Сибир.
- Спомни си друг път кога си я виждал.
- Много пъти.
- В детски ясли бил ли си?
- Естествено.
- В детска градина?
- Как иначе, майка ми също правеше кариера.
- В училище как беше?
- Виждахме се вечер за малко преди лягане и сутрин за малко след ставане.
- Спомняш ли си в кой момент се отчуждихте?
- Няма такъв момент.
- Защото никога не сте се сближавали. Единственото сигурно нещо е, че тя те е родила. Оттам нататък не е ясно в кой момент са я заменили с бот.
- Защо?
- Защото човек има нужда от майка.
Хакерът доля в чашите.
- А може би целият този свят е бот, създаден от някого? - каза той.
- От Господ?
- Защо да намесваме Господ? Може да е бил Робинзон Крузо, който все е чакал, а Петкан все не е идвал и накрая това му е омръзнало?
- Значи според теб светът ни е бот, създаден от някой, който не е искал да бъде сам? Това е прекалено елементарно предназначение на един свят!
- А кой е казал, че светът трябва да има сложно предназначение?
1D4C00 не успя да измисли друг отговор на този довод, освен универсалния:
- Наздраве! - каза той, надигайки чаша.
Отпиха, замезиха и срещата им продължи в тази посока.
Празнуваха рождения ден на LaMeR 001.
Около грамадната маса в бараката на хакера седяха двайсетина човека. Компютрите бяха посбутани към средата й за да има място за чашите и чиниите. Начело на масата беше рожденикът, с китара.
Кратко съдържание на купона до този момент: в началото бяха наздравиците, после изядоха охладен щраус гигант, отмъкнат от склад Юг-12 и изпечен в гигантски газов грил, след това продължиха на ракия и туршия, по някое време LaMeR 1001 взе китарата си и пя популярни сред присъстващите песни, на които те с удоволствие пригласяха, но преди около час той реши, че инструментът му се е разстроил и сега го настройваше, клатейки се на стола си. Около него бяха най-върлите любители на музиката, които му даваха добри съвети и верен тон с прегракнали гласове.
Пиксел 1D4C00 беше до дядо Матей. От другата му страна седеше Ячко, който до към полунощ го дебна като орел да не направи нещо на хакера, а сега спеше, положил лице в мазна чиния.
1D4C00 забеляза, че хакерът чертае с пръст по масата.
- Какво правиш, дядо Матей?
- Проверявам една научна теория, която ми хрумна преди малко.
Той размести чиниите, взе буркан със сол, изсипа го на масата и подравни повърхността с длан.
- В началото на купона бяхме дванайсет, постепено станахме трийсетина, сега сме осемнайсет - хакерът взе вилица и с върха й начерта в солта координатна система - По вертикалата отбелязваме броя на присъстващите на купона, по хоризонталата отбелязваме времето. Запомни формата на получената графика.
1D4C00 се наведе над солта, после кимна:
- Запомних я.
Дядо Матей подравни с длан солта и пак започна да чертае отгоре й:
- Сега правим нова диаграма. По вертикалата пак отбелязваме броя на купонджиите, но този път по хоризонталата нанасяме количеството изпита ракия. Погледни сега получената диаграма и ми кажи същата ли е като предишната или не е същата.
Пикселът хубаво огледа диаграмата.
- Абсолютно същата е, дядо Матей.
- Следователно, новобранец, можем да направим важен научен извод - на купон времето и ракията са взаимозаменяеми.
1D4C00 се опита да се замисли над този постулат, но не успя.
- Не съм в състояние да обмисля теорията ти, доста съм пил, дядо Матей.
- И аз не съм, защото и аз доста съм, новобранец, обаче утре ще съм. Сутринта като видя диаграмата и ще се сетя...
Хакерът се разхълца, взе очукана тенекиена кана с вода и я надигна.
Пикселът пак се загледа в групичката около китариста. Беше му направило впечатление как Шефа, очевидно фалшиво, проявява интерес към песните, дори самият той пее, обаче всичко е за да се натиска на висока мургава девойка с едър кокъл и гърди като 21-инчови CRT монитори. Момичето се правеше, че не усеща как той я поприхваща тук-там, но според пиксела май не й беше приятно. Шефа му бе симпатичен, но комбинацията от малките часове на денонощието и около 400 грама ракия изостряха пределно неговото чуство за добро и зло и той се питаше дали да не се намеси.
Насочи вниманието на хакера към грозната гледка и го попита:
- Дядо Матей, дали не трябва някой да се намеси?
- Не трябва. Когато Шефа започне да прекалява тя самата ще се намеси.
- Според мен той вече прекалява, обаче тя не го спира.
- Притеснява се, че ще развали купона.
- Сега той разваля купона с тези натискания! Някой трябва да го спре!
- Той сам ще спре, когато получи прозрение.
- Кога ще получи прозрение?
- В момента, в който тя му залепи шамар.
Пиксела си представи картината и усети злорадо задоволство. Наслади му се за миг, след което го напъди възмутен. Запита се дали след това той самият не би имал някакви шансове при девойката. Честно и почтено си отговори отрицателно.
Отпи от ракията си. Изобщо не усети градуса й, но въпреки това тя влизаше трудно като войнишки крак в пантофката на Пепеляшка.
- Дядо Матей, аз се понапих - каза 1D4C00, отпусна се на стола и задряма.
- Щастлив е учителят когото ученикът му е изпреварил! - вдигна чаша хакерът.
Той спокойно доизпи ракията си, стана, с достолепна, почти маршова крачка отиде до желязното легло в ъгъла, легна с лице към стената и заспа като бебе.
Дядо Матей седеше пред любимия си праисторически лаптоп (процесор 8086 на 8 Mhz, 640 Kb RAM, две флопита по 720Kb, без твърд диск, монохромен екран CGA 640х200) и играеше на шах с "Chessmaster 2000".
Пикселът го изчакваше търпеливо да си довърши играта, пийвайки ракия. Мързеше го да иде да си вземе някакво мезе, затова само отпиваше по малко вода. Така ракията не вървеше, но нима винаги трябва да ни е лесно?
Компютърът засвири победна мелодия, на екрана му се изписа "You are checkmated!". Дядо Матей го изпсува на твърд диск, рестартира го садистично и отиде да си вземе чаша.
1D4C00 му наля от шишето от шампоан, в което бе ракията този път. Хакерът отпи и се намръщи.
- Защо не си взел студена ракия от хладилника?
- Взех, ама се стопли докато ти играеше и ме домързя да стана, дядо Матей.
- Това е добре. Човешкият организъм има нужда от мързелуване. Да вземем за пример Шефа: в града е бил голяма клечка, скъсвал си е задника от работа за да стане още по-голяма клечка, печелел е добре, обаче не е имал възможност да мързелува и е стигнал на крачка от нервния срив. Добре, че един ден лампата му е светнала, захвърлил е всичко и дойде при нас. Тук може да мързелува спокойно толкова, колкото изисква организмът му.
- Ама той само това прави?
- Наваксва си. Искаш ли мариновани лукчета?
- Искам, ама аз ще взема, ти си стой, дядо Матей.
- Аз ще взема, ти мързелуваш.
Хакерът донесе чиния с лукчета и две вилици. Ракията веднага стана по-сговорчива.
- Питам се, дядо Матей, къде е реалният свят?
- Знам ли.
- Дали не е в космоса?
- Със сигурност е някъде в космоса.
- Не, имам предвид, че може ние да сме тук, на земята, а реалният свят да е на космически кораб в космоса. Обаче по-вероятно ние сме на космически кораб, а реалният свят е на земята.
- Може да е оттатък стената.
- Как така?
- Винаги, когато отваряш за първи път някоя врата, може да се окаже, че тя води в реалния свят. Или пък, че през нея ще напуснеш реалния свят.
- Искаш да кажеш, че това тук е реалният свят?
- За нас - да. А също и за другите backup копия, които са след нас.
- Копията са верига?
- Природата е твърде сложна и важна програма, за да има само едно ниво на undo.
- Според теб възможно ли е нашият свят да е първото ниво?
- Да е самата информация, а не архивно копие? Всичко е възможно.
- Тогава защо Александър Македонски умира внезапно? Нали така става в копието при запазването на информацията?
- Или в оригинала при възстановяването й. Походът му на изток е довел до нежелани резултати, информацията за света е възстановена от копието, след което на променливата Александър Македоски е присвоена стойност нула и работата на програмата продължава към създаването на променливата Марко Поло.
Пикселът замислен отпи от ракията.
- Звучи достоверно, дядо Матей.
- Така е.
- Чудя се как ги измисляш всичките тези неща!
- Това не са измислици. Това са теоретично обосновани, но недоказани факти. Всеки може да ги установи сам, ако знае как.
- Как става това?
- Като изучаваш света.
- Как?
- Светът се изучава чрез наблюдение и анализ. Наблюдението включва гледане, слушане и четене, анализът включва обмисляне и фантазиране.
1D4C00 обмисли думите му. Представи си как самият той дълги години изучава света докато един ден стане като хакера дядо Матей.
- Дядо Матей, какъв си бил преди да дойдеш тук?
- Сега това няма значение. Сега важното е, че ракията е прекалено топла, а в хладилника няма друга. Ще ида да взема от кухнята студена, а ти приключвай с мързелуването и сипи още туршия.
За да бди денонощно над хакера, Ячко спеше в спален чувал, поставен на бетона пред входа на бараката на дядо Матей, така че всеки, който искаше да влезе или излезе, трябваше да го прескочи. Наблизо си бе направил кът за бодибилдинг, в който неохотно пускаше да тренират и други хора.
1D4C00 помпаше бицепсите си с две големи зъбни колела. Можеше спокойно да се натовари, без да се притеснява какъв ще стане пулсът му. Правеше третата серия след загряването и вече бе приятно изпотен.
Видян гол до кръста, Ячко представляваше любопитна (от гледна точка на анатомията) и покъртителна (от гледна точка на бодибилдинга) гледка. Той лежеше на дебело парче стиропор и се мъчеше да повдигне железен лост, тежащ около 20 килограма. До главата му стоеше девойката на име Annnnna, която посрещна 1D4C00 на покрива във вид на медицинска сестра, но сега тя имаше квадратна челюст и нямаше бюст. Като гледаше бицепсите й, пикселът бе сигурен, че от нейното ръкостискане Конан Варваринът ще приклекне.
- Хайде, Ячко! Давай, пиле шарено! - подвикваше тя, готова при нужда да подхване лоста.
Ячко напъваше нагоре, бе отлепил лоста от гърдите си, издигаше го като на забавен кадър, но ръцете му трепереха и явно бе към края на силите си.
- Дръж! - изпъшка той.
Annnnna улови лоста и той се отпусна, дишайки тежко.
- Ше го вдигна! Няма начин да не го вдигна!
- Дръж здраво! - изкомандва девойката - Стегни мускулите!
Тя улови лоста с две ръце с обратен захват и започна да го вдига и сваля, заедно с вкопчилия се в него Ячко.
- Annnnna, що ги правиш тия работи?
- Дръж се! Така натоварваме раменния пояс, бицепсите, предмишниците, също коремните и гръбните мускули, бедрата и подбедриците.
На двайстия път Ячко се пусна и задъхан заразтрива китките си.
- Обърни се по корем!
Annnnna остави лоста и започна да мачка раменете и врата му.
- Боли!
- Така трябва!
1D4C00 приключи серията и остави зъбните колела. Задиша равномерно за да нормализира пулса си.
- Шефа е прав, че няма нищо по-мъчително от спорта - подхвърли той.
- Свиня! - изпъшка Ячко.
- Ти да не мислиш, че той не е блъскал гладиатора? - каза Annnnna - Как ще стане шеф в Града, ако не е изглеждал добре.
- Бил е дебел.
- Важното е другите шефове да виждат, че се старае. Даже така е по-готино: "аз съм дебел, ама искам да се променя".
Annnnna започна да прави нещо, което според пиксела е било изобретено от Инквизицията - набираше с ловки пръсти по малко от кожата на кръста на Ячко и я дръпваше рязко, предизвиквайки ужасяващо пращене. Въпреки че бе замижал обречено, онзи понасяше манипулацията учудващо добре.
- Той затова е избягал от Града - каза той. - Кльопачката е надделяла.
- Писнало му е да тренира - обади се инквизиторката. - Виждал съм такива типове. Уж тренират, обаче - не. Предатели!
- Може би е търсел прост живот? - каза 1D4C00.
- Знам го аз тоя прост живот! Ядеш, пиеш, спиш и за нищо не ти пука! Как може да се отпуска така! Няма грам амбиция! Трябва да действаш! Трябва да захапеш някаква цел и да не я пускаш, докато не окачиш скалпа й на колана си!
- Така те искам, пиле! - Annnnna залепи оглушителен шамар на кльощавия задник на Ячко, после сграбчи единия му крак и го сви нагоре - Отпусни се сега да не взема да ти скъсам някой мускул!
Ячко притихна като зайче пред фарове докато Annnnna натискаше крака му.
- Как е дошъл тук, знаете ли?
- Знаем, ами, нали ние го посрещнахме! - не се стърпя Ячко.
- Подкупил е водопроводчик и той го доведе - каза девойката.
- Водопроводчик?! Ама какво пък, всеки човек си има цена.
- Ти внимавай кво говориш за водопроводчиците - обезпокоително спокойно каза Annnnna.
Ячко го гледаше мръсно.
- Ти да не си била водопроводчик? - сети се пикселът.
- Няма бивш водопроводчик - каза Annnnna.
- Разкажи ми за себе си.
- Ти нещо много подпитваш! - изръмжа Ячко.
- Остави го - Annnnna заизвива другия му крак. - Дядо Матей ми плати за да дойда при хакерите. Трябваха му водопроводчици. Хареса ми и сега съм тук без пари.
- Защо остана?
- Щото ми хареса, кво повече от това?
- Горе сигурно са те писали загинала в атентат.
- Стандартна процедура.
- Много е удобно хората да не изчезват, а да загиват в атентати.
- По-лесно се обяснява защо ги няма. Обаче и много народ наистина загива в атентатите. Знаеш ли колко колеги си отидоха покрай тия бомби в канализацията!
- Обаче ти си тук?
- Що?
- Нали хакерите слагат бомбите.
- Глупости! Знаеш ли що народ има зъб на Града или просто обича да прави мръсно!
- Прекаляваш, момченце! - изръмжа Ячко - Хакерите разбиват програми, променят алгоритми, командват парада и си правят веселото, обаче истински хакер никога няма да си изцапа ръцете с пластичен експлозив! Не можеш да ни лепнеш тая гнусотия!
- Нищо не искам да ви лепна. Идвам от Града и знам това, което се знае в Града.
- Тогава бързо учи кое как е, щото някой път пак като изтърсиш глупост, може да не съм на кеф и да ти се случи случка - Annnnna стана. - Я се надигни бе, пиле шарено!
Ячко се изправи, мърдайки предпазливо.
- Всичко ме боли. Звяр си, Annnnna!
- По-гот е от секса, нали! - девойката го сграбчи с две ръце за ушите и впи яки устни в неговите.
Пикселът легна на земята и започна да прави коремни преси.
Пиксел 1D4C00 нахлу в бараката на дядо Матей, в едната си ръка държеше остатъците от книга, с другата придържаше панталона си.
- Дядо Матей, съсипали са хубавата книга!
- Чакай малко... - изпъшка хакера, без да откъсва поглед от екрана на компютъра и пръсти от клавиатурата му.
Пикселът от опит знаеше, че в такъв момент е най-добре да изчака, като приключи заниманието си, хакерът ще му обърне внимание. Той остави книгата на масата, загащи се и си закопча панталона. Седна и пак взе книгата, разгърна я.
Всъщност това не бе цяла книга, а само кориците й. Авторът бе някой си DJ Boni M, книгата се казваше "Дон Кихот и Нео - два сблъсъка с нереалността на реалността". 1D4C00 пак се зачете в написаното на задната корица:
"Пичове! Откакто съществува човечеството, хората са усещали, че нещо не е наред с тоя свят, мамка му! Мъчели са се да открият какво е то. Някои са успели. На тях е посветена тази книга.
Кво ви чака, ако вземете, та я прочетете?
В първата глава ще докажем, че машините винаги са били нашият основен враг. Независимо дали са прости (вятърни мелници) или сложни (компютри) машините превръщат хората в свой обслужващ персонал.
Във втората глава ще разгледаме ролята на информацията и носителите (книга или телефон), чрез които тя достига до героя.
В третата глава ще кажем по нещо за спътниците в борбата (Санчо Панса и Морфеус, Дулсинеа и Тринити).
В четвъртата глава ще хвърлим едно око на основния парадокс в двубоя на хората и машините - за да сразят машините, хората използват машини (копие, меч, бръснарски леген, автоматично оръжие, екзоскелети), а машините се борят срещу хората посредством хора (Рицарят на бялата луна, Шифър). Особено внимание ще обърнем на опитомения поробител - конят Росинант (защо домашните животни са поробител няма да ви обяснявам, за тая работа питайте пейзаните) и корабът "Небуканезър".
В петата глава ще разгледаме образа на врага (великани и агенти).
В шестата глава ще сумираме резултатите от борбата (Нео ослепява, Дон Кихот рита камбаната, машините бълха ги ухапала) и ще се запитаме струвало ли си е героите да тръгват в тази битка, вместо да седят и да си драпат на спокойствие топките като всички останали.
Е тва е. Да вземете да прочетете хубавата книга, пък белки ви влезе нещо у главите прости!"
Пикселът се загледа в снимката на автора на задната корица (негър с риза-хавайка и прическа "раста" е прикован с вериги към микс-пулт с четири грамофона) и се зачуди защо точно той е написал тази книга.
Дядо Матей приключи играта на "Digger" с резултат 12 345 922 точки. Отпусна се назад на стола, триейки очи.
- Нуждая се от малка ледена ракия - въздъхна той.
- Дядо Матей, защо си допуснал твойте хора да си трият задниците с толкова важна книга!
Хакерът се протегна и 1D4C00 му подаде кориците, той ги разгледа, прочете текста на гърба на книгата.
- Звучи ми интересно - каза дядо Матей.
- И на мен! Обаче не мога да я прочета! Защото книгата беше в тоалетната!
- Знанието ми е скъпо, но тук просто нямаме автоматични бидета както в Града.
- Можехте да използвате друга книга!
- Посочи ми коя?
Пикселът огледа хилядите книги, натрупани по ръждивите рафтове покрай стените.
- Не зная.
- И аз. Кой съм аз, че да определям коя книга е безценна и коя става за задни цели? - хакерът стана и се протегна - Не страдай, новобранец, ще ти кажа кой е убиецът.
- В смисъл?
- Сервантес и братя Ушаковски са били на крачка от истината. Не са я направили, иначе сега щяхме да знаем, че нещата опират до едно - този свят не е създаден за хората, този свят е създаден за всичко живо, всичко неживо и за идеите. Това ми каза преди много години един скитащ философ в миризлив бар някъде в Канада. Тогава не спорих с него. Няма да направя това и сега.
- Защо?
- Първо, защото съм съгласен с него и второ, защото сега ще изпия една малка ледена ракия с добре посолен зрял домат. Ти искаш ли?
- Искам - каза 1D4C00.
Дядо Матей отиде при хладилника, но преди да го отвори се обърна към пиксела и каза:
- Задачата на всяка книга е да размърда мозъка на читателя. Добрата книга може да направи това дори и след като е изпълнила несвойствени функции в тоалетната.
Дядо Матей се изправи с чаша в ръка. Ячко почука с вилица по тенекиеното си канче, то ясно изтрака, което му подсказа, че е празно и той побърза да го напълни с ракия. Всички, насядали около желязната маса в бараката на хакера се умълчаха.
- В началото бе Командният ред - каза дядо Матей. - Курсорът мигаше с безразлично търпение, винаги готов да реагира. Пишеш DIR, натискаш Enter и получаваш списък с файловете в текущата директория. Пишеш DEL, натискаш Enter и изтриваш който от тях си поискаш. С RD можеш да видиш сметката на цялата директория. Преди това обаче трябва да отговориш на съдбовния въпрос "Are you sure? (Y/N)". Какво избираш - Y или N? В такъв момент усещаш как са се чувствали римските императори край гладиаторската арена в Колизеума, когато е трябвало да изберат накъде да насочат палеца си - надолу или нагоре. Ако си мекушав и избереш N, при флопи 360 Kb и никакъв твърд диск за нула време ще се задушиш. Ако избереш Y, всичко е окончателно - беше и го няма, "битове при битове, байтове при байтове, Enter".
Командният ред бе изкуство, шаманизъм, алхимия. Какво е рецептата за приготвяне на философски камък пред командата ATTRIB +R +S B:\TEST.TXT? Трябва да си дръзнал да проникнеш доста навътре в досовските команди и да си имал търпението да ги изучиш, за да придобиеш силата да превърнеш обикновения текстови файл в системен, че и да го защитиш най-грижливо като го направиш достъпен само за четене.
Командният ред бе пробен камък. Ако го владееш, ти си част от групата на посветените. Ако ли не, стискаш в шепа омърляно листче, на което си записал заклинанието за влизане в текстовия редактор ("Пиша cd texteditor и натискам Enter; пиша editor и натискам Enter") и влачиш жалкото съществувание на грешник (вместо COPY пишеш ЪДЗЩ и половин час си гризеш ноктите и ругаеш тъпата машина, преди да се пресрамиш да звъннеш на приятел за да ти каже да натистеш Shift+Alt за да минеш на латиница), който прекрачва само в предверието на храма и тук треперейки в очакване на безмилостно съобщение за грешка, слуша отгласи от песнопеенията, достъпни в цялата си красота само за ония, които са вътре и улавя с ноздри само полъх от тамяна, който се кади около олтара.
Уви, надделяха те. С ред машинации тласнаха развитието на софтуера от командния ред към графичния потребителски интерфейс. Вместо да работиш с ума си като човек, трябваше да знаеш къде да щракнеш с мишката за да получиш банан. Задачите вече се изпълняваха в прозорци на принципа "една задача - един прозорец". После се появи операционната система "Кашони", основана на принципа "каквото ти липсва - търси го по кашоните". Смени я операционната система "Камъни", работеща на принципа "да спи зло под камък, ти си свари кафе". Имаше още и още операционни системи, но не искам повече да ви губя времето с тях. Аз вдигам чаша и ви призовавам да пием за Командния ред, благодарение на когото компютрите бяха машини, потребителите бяха каста, а хората бяха хора и всеки си знаеше мястото.
Всички, с изключение на мъртвопияните, станаха и вдигнаха чаши, после отпиха.
- Страхотен тост! - каза Шефа, сядайки - Ако ме интересуваха компютрите, сигурно щях да пусна сълза.
1D4C00 замислено замези с маринован чесън.
- Дядо Матей - каза той, - ти по какво всъщност въздишаш? По старите компютри? Може би се бориш да се върнат 8-битовите машини?
- За нищо не се боря - отговори хакерът. - Просто някой трябва да държи под око цялата тази каша.
- Имам чуството, че си против прогреса.
- Не съм против нищо. Аз съм за достатъчната и подредена информация. Обаче колкото по-мощни стават компютрите, толкова по-голям е информационният хаос.
- Възможно ли е хакерите да не осъзнавате своята цел?
- Каква е нашата цел?
- Да спрете прогреса.
- Това пък откъде ти дойде в главата?!
- Разсъждавам на глас. Може би сте прави, може би наистина си струва да се ограничат малко нещата.
- Не можеш да спреш прогреса, новобранец. Как да кажеш на очовечаващата се маймуна "Не пипай камъка, виси си на дървото и яж банан, от това по-хубаво няма!"
- Поне можеш да опиташ.
- Тя веднага ще те прасне с камъка за да не й се пречкаш.
- Обаче ако ти си останал на дървото, ще имаш предимството да й говориш отгоре.
- Тя ще отсече дървото, ще го разбичи на дъски, ще си направи колиба, а кожата ти ще опъне на входа за да не й духа.
- Тогава може би е по-добре да пием за очовечаващата се маймуна.
- Това няма да е грешка. Наздраве, новобранец!
Отпиха. И незабавно замезиха.
Двамата с Шефа претакаха киселото зеле. Бяха на десетия бидон, оставаха им поне още два пъти по толкова.
Пикселът чакаше кофата, поставена под крана в долния край на бидона да се напълни, за да я излее обратно отгоре, Шефа му правеше компания.
Бидоните бяха пластмасови, опасно жълти, обозначени с череп, гарниран с два кокъла.
- Ние сме ги измили много добре от химикалите - успокои го Шефа.
Кофата се напълни, 1D4C00 затвори крана, вдигна я над главата си и я изля в бидона.
Отидоха при следващия бидон. Шефа извади от джоба си ръжено хлебче, разчупи го на две и му даде по-малкото парче. Задъвкаха.
- Шефе, ти ми беше казал, че дядо Матей не е човек.
- Заблудил съм те нещо. Човек е.
- Обаче ти каза, че не е човек.
- Не е човек като нас с теб.
- Какъв човек е тогава?
- Дядо Матей е дете, отгледано от асансьор.
- Стига, бе!
- Така е. Хакери ми казаха, че са ровили в архиви от онези години, случаят е бил описан в новинарските сайтове.
- Ти видял ли си ги тези архиви?
- Вече ги няма. Сигурно новините са изтрити от свинете когато са усетили, че някой души около случая. Или пък дядо Матей ги е разкарал. И кофата ще прелее.
Пикселът врътна крана, изля кофата в бидона и двамата отидоха при следващия.
- Разкажи ми за дядо Матей.
- Ти много разпитваш за него!
- Интересен ми е. На теб не ти ли е интересен?
- Интересен ми е, разбира се.
- Тогава ми разкажи за него.
- Добре, обаче да не се изтървеш пред Ячко, че аз съм ти казал.
- Нито дума, братче, заклевам ти се!
- Да знаеш, че ще отричам! - Шефа се огледа и каза - Майка му и баща му тръгнали да бягат от Града.
- Хакери ли са били?
- Пишело, че не, обаче ние сме сигурни, че са били големи хакери. Официалната версия е, че са побягнали заради бебето, било им второ, а по онова време мерките срещу нарушилите Призива за ограничаване на раждаемостта са били много по-сурови. Грабнали бебето и се качили на покрива на един асансьор, искали като стигне последния етаж, оттам да преминат на покрива на Града.
- Логично.
- Обаче ги хванали. По комуникаторите. Затова като дойде тук, дядо Матей побърза да махне твоя. Въпреки че е бил бебе, набило му се е в главата, че комуникаторът е опасен. Има и друга версия - че големият му брат, който е бил школник в училището за агенти, ги е предал.
- Хакера защо не са го взели с родителите му?
- По онова време бебетата са нямали комуникатори. Чантата, в която са пренасяли дядо Матей е била оставена зад мотора за отваряне на северната врата на асансьора и антивирусните не са я видели. Родителите му излъгали, че са го загубили по време на бягството. Хакерът останал на покрива на асансьора.
- Как е оцелял?
- Асансьорът го е осиновил. Казано по нашему, де, иначе в полунощ по време на self-теста локалният компютър е открил бебето, активирал е програмата "Add new hardware" и хакерът е бил конфигуриран към асансьора. Компютърът е започнал да се грижи за него така, както за всяка друга система в асансьора, както е поръчвал машинно масло за подвижните части, грес за въжетата и чип DN12A486SX за микропроцесора на локалния климатик, така е прибавял в поръчката и стек бебешко мляко, пакет памперси и плюшено ноутбукче-възглавничка, което като го натиснеш по клавиатурата, казва "Искам RAM".
Прелелият зелев сок оплиска обувките му и Шефа отскочи. 1D4C00 затвори кранчето, изсипа кофата в бидона и я постави под крана на следващия.
- Кой го е хранил, кой му е сменял памперсите?
- Манипулаторите. Какво прави манипулаторът, когато локалният компютър му подаде команда да смени изгоряла крушка на тавана на асансьора? Вади крушката от кутията, маха изгорялата крушка и на нейно място завива новата. А когато локалният компютър му подаде команда да нахрани бебето, манипулаторът вади шишето с мляко от опаковката, изчаква десет секунди да се самозатопли и го поднася към бебето, което оттам-нататък си знае работата.
- Колко време е бил върху асансьора?
- Седем години. Когато изгорял един от моторите за отваряне на вратите, дошла аварийна група и открила момчето. Предали го в сиропиталище към BIOS, защото родителите му били загинали при бомбен атентат в метрото. Програмистите, които се грижели за него в сиропиталището постепено го очовечили. Основата обаче се запазила.
- Каква основа?
- Първите седем години. Нали знаеш, че те са най-важните.
- Какво толкова е могъл да усвои на покрива на асансьор?
- През тези години единствените му забавления са били да лази между механизмите и да наблюдава как си взаимодействат или да гледа през някоя дупка тълпите хора долу в кабината. Когато влязъл за първи път в училище, дядо Матей не е можел да говори, да чете и да смята, но е знаел страшно много за хората и машините. Според образователните наредби е трябвало да отиде в психиатрична клиника, но брат му, който по това време вече е бил дребен началник в AntiVirus Scaner System, се е намесил и хакерът е тръгнал на училище заедно с другите деца. Схващал е адски бързо и след няколко години е станал първенец на класа. Когато е завършил гимназията по двоично смятане, от академията "West Pointer" са му дали пълна стипендия, но вместо да отиде там, дядо Матей е изчезнал. Предполагали са, че се е върнал на покрива на някой асансьор, но истината е, че е дошъл долу, при хакерите. Постепено около него се е заформила нова група и са се отделили тук.
- Защо?
- Така става при хакерите. Роят се.
Пикселът замислено изсипа кофата в бидона и се подпря на него.
- Знае ли се кой е брат му? - попита той.
- Знае се.
- Кой е?
- Това е само слух и не си го чул от мен... - Шефа се огледа - Брат му е Oldfish.
Дядо Матей седеше пред любимия си праисторически компютър (286 на 16 MHz, 4 Mb RAM, 20 Mb HDD, монитор EGA 640х350/16 цвята) и играеше на "Arkanoid".
Пиксел 1D4C00 седеше пред масата и правеше салата.
Въпреки, че бе едва на второ ниво, хакерът имаше още само един живот. Играта отначало бе тръгнала гадно, на първо ниво загуби глупашки два живота и ако не бе хванал мехурче с вратичка към второ ниво, сигурно щеше да профука и третия. Сега седеше на ръба на стола и се опитваше да овладее топчето, за да може след това да го изпрати към последната тухличка. Успя да го направи и премина на следващото ниво. След което натисна Ctrl+Alt+Del за да рестартира компютъра.
- Омръзна ми - каза на пиксела. - Режи краставицата наситно, новобранец! Тайната на хубавата салата е в ситното нарязване на зеленчуците.
- Зависи от салатата.
- Ти кога започна да правиш салати, кога стана майстор! Иначе си прав. Говоря за салата като тази, която правиш в момента.
- Дядо Матей, защо винаги играеш игри на компютрите? Никога не съм те виждал да работиш на тях.
- Работата е ревнива любовница, за да ти се отдаде изцяло иска и ти да й се отдадеш. Това става най-добре насаме.
- Работа? Ти нали си хакер?
- Всеки има работа, разликата е кой как я върши.
Пикселът приключи с краставицата и подхвана огромен виненочервен домат.
- Кой как я върши? - попита той.
- Потребителят кликва където трябва за да си свърши работата. Бунтарят кликва където иска за да руши системата. Хакерът не само кликва където иска, но и си свършва работата, рушейки системата.
- Каква точно е твоята работа, дядо Матей?
- Зависи кой ми я възлага.
- Например?
- Ако ти ми възложиш работа, ще трябва да тълкувам информация.
- Защо?
Пикселът започна да бели глава лук и хакерът се отдръпна по-встрани за да не му люти на очите.
- Ти търсиш пиксел 1D45C3. Попитай Мрежата как да го намериш.
1D4C00 спря да реже лука и впери насълзени очи в хакера.
- Търсих го в Мрежата и нищо не разбрах.
- Търсил си го през твоя виртуален компютърен екран и Сървърът е филтрирал резултатите, за да научиш това, което той иска да научиш. Потърси директно.
- Добре.
- Обаче ти донарежи лука, аз ще се оправя с компютъра.
Пикселът бързо накълца лука и го изсипа в салатата. В това време хакерът стартира старовремски браузър на един от допотопните си компютри.
- С тази руина ли ще търсим, дядо Матей?!
- Не е важно какъв е компютърът, а кой работи с него. Имаш късмет, че това съм аз, защото знам, че в твоя случай най-добра работа ще ни свърши НОСТРАДАМУС.
- С гадател ли ще се свържеш?!
- Знаеш ли какво е истинският гадател? - каза хакерът, мърдайки с пръсти по клавиатурата - Човек, който е схванал принципа за цикличността в развитието и умее да анализира информацията за да открие свойствата на интересуващия го обект. Примерно онзи Нострадамус. Всички смятат, че той е предсказал разпадането на Австро-Унгария, но всъщност той е предсказал разпадането и на Третия райх, комунистическият блок и най-различни империи, сигурно даже е предвидил и разпадането на Световния съюз, който сега изглежда непоклатим, но след време може би ще рухне на парчета. Как е направил това? Нострадамус е открил основното свойство на всяка империя - рано или късно тя се разпада.
- Кои са гадателите? - попита пикселът докато режеше печена чушка.
- Всеки ден в Мрежата се появяват около 10 милиарда нови страници. Никой човек не е в състояние да я обходи. Единствените, които са чели всички страници, са индексиращите роботи на търсачките. Затова търсачките са оракули. Задаваш им въпрос, те отговарят - екранът на компютъра стана черен, появи се ASCII изображение на бял череп, под него имаше един бял ред за въвеждане на информация. - Ето го. НОСТРАДАМУС има най-добрият алгоритъм за сортиране и най-мощният механизъм за елиминиране. Важното е да знаеш как да попиташ, за да не се удавиш в отговора. Първо ще въведем за търсене "пиксел 1D45C3".
Дядо Матей написа каквото трябваше и натисна Enter. 1D4C00 застана зад гърба му с нож и стрък магданоз в ръце и впери поглед в екрана.
Секунди по-късно черепът изчезна, екранът се изпълни със зелени надписи.
- НОСТРАДАМУС е намерил 14 984 356 187 673 страници, които съдържат търсения израз. Сега ще търсим в резултатите.
Хакерът написа "местоположение", натисна Enter и след няколко секунди на екрана пак изпълзяха зелени надписи.
- Ето, че прецизирахме търсенето - НОСТРАДАМУС отдели 31 009 742 страници, в които освен "пиксел 1D45C3", присъства и думата "местоположение". Сега въвеждаме "локализиране".
Той въведе и резултатите не закъсняха.
- 1 945 237 страници, в които според НОСТРАДАМУС повече или по-малко става дума за локализирането на местоположението на пиксел 1D45C3. Това вече е нещо, тоест вече е нищо, в сравнение с първоначалното количество резултати.
Пикселът, който замислено солеше салатата, се сепна и взе оцета.
- Дядо Матей, как ще го открием сред почти 2 милиона страници?! Да прецизираме още!
- Няма смисъл. Търсачката ще ни прати при докладите в LOG-файла му, а те вече се отнасят за новия пиксел 1D45C3. НОСТРАДАМУС е силен в търсенето по общи критерии.
- Обаче как ще отсеем информацията?
- В това пък аз съм силен. Знам, че при търсене обикновено най-много върши работа първият резултат след спонсорираните резултати, които стоят в началото - хакерът прескочи стотина екрана, докато стигна до търсеното място - Ето го. Чети.
Той щракна върху линка и се отвори нов прозорец, който бързо се изпълни с букви. 1D4C00 зачете:
"Кратка история на комуникациите (лекционни записки).
Бихме могли да се върнем още при първобитните там-тами, димните сигнали и вестоносците, но това не е нужно. Истинските комуникации започват с първия телефон. Той ни осигури свободата да общуваме надалеч.
Безжичен телефон. Свободата да говорим навсякъде и винаги, когато пожелаем.
Hands free. Свободата да не държим телефона докато говорим.
Head free. Свободата да не мислим докато говорим. Разцвет на комуникациите. Head free устройството решава вместо потребителя дали да отговори на повикване и какво да отговори. Решава само на кого да позвъни и какво да говори. При head free устройствата от трето поколение се стига до положението комуникацията да се извършва изключително между такива устройства, а човекът само им плаща сметките за разговорите. Когато потребителят иска да се свърже с някого му се налага да се препира с hеad free устройството да освободи телефона от безкрайните разговори с други устройства.
Виртуален компютърен екран. Наред с хилядите други улеснения, той ни дари свободата да общуваме естествено, както по времето, когато телефонът още не е бил изобретен. Имейл и видео chat. Непрекъснато усъвършенстване.
За следващия път: есе на тема "Навикът да се притиска телефонната слушалка между главата и рамото и отражението му върху еволюцията на Homo Sapiens през ХХ век."
(Алгоритъм за комуникационно локализиране на местоположението на човек: стъпка едно - обаждаш му се, стъпка две - питаш го къде се намира.)"
- Какво общо има всичко това с търсенето на пиксел 1D45C3?! - попита 1D4C00.
- Това са записки на пиксел 1D45C3, правени преди четири години на семинар по история на техниката.
- И какво? Как ще ми помогнат те да го открия?
- То там си пише.
- Как да му се обадя за да го питам къде е, като не го знам къде е?
- Не говоря за алгоритъма. Важното в този текст е комуникацията. Комуникирай и ще го откриеш, това е моето тълкувание, който има уши - да слуша, който има мозък - да мисли - дядо Матей затвори прозорците на НОСТРАДАМУС и стана - Сипа ли зехтин на салатата?
- Сипах.
- Тогава я разбъркай хубаво, а пък аз ще сипя ракия.
Седяха върху крилото на самолета и гледаха как двайсетина крана пъплят внимателно под тавана, понесли ръждясъл супертанкер.
- Сега като си мисля, може пък и да съм влюбен - каза 1D4C00.
- В кого? - погледна го Шефа.
- В пиксел 1D463F.
- Циците й истински ли са?
- Май да.
- Абе докато не видиш медицинско, няма как да си сигурен. А и то може да е фалшиво.
- Гърдите й са стегнати.
- Нали каза, че не си й налетял?
- Пътувахме в метрото.
- И това е нещо. Едно пътуване в метрото в час-пик си е половин полов акт. Акробатичен при това. А пък за стегнатите гърди заслуга има или качествен ген, или качествен силикон. Според мен е все тая, ако ти пусне. И ако не ти пусне, пак е все тая какъв й е бюстът.
- Като знам какви са заплатите във видеопаметта, при нея надали е играл скалпелът.
- Ти не знаеш жените на какво са способни за да се направят на хубави! Имах една секретарка, беше пестила кански две години за да си коригира устните, после пести още две за да й стане чипо нослето, после си ипотекира бюста за да й наблъскат вътре силикон и сигурно и досега го изплаща.
- Ако закъснее с вноските какво правят с бюста й?!
- Взимат си подплънките. Измислена е работата, мой човек, една жена никога няма да просрочи вноска при това положение.
1D4C00 легна по гръб на крилото, подложи ръце под главата си и се загледа в тавана.
- Любовта без секс си е жива гибел - каза Шефа. - Ти княз Мишкин знаеш ли го?
- Кой е той?
- Влез в "Comics Network" и прочети "Идиот" на Достоевски, няма да ти отнеме много време, трийсетина картинки е, обаче каква поука! Голяма любов, никакъв секс и княз Мишкин изперква. Секс без любов може, обаче любов без секс... Направо не ми се говори! Само не знам защо на оня комикс не бяха написали "Не правете това в личния си живот, опасно е!" Дали да не взема да ги осъдя за причинени вреди?
На крилото се покатериха Ячко и Annnnna.
- Хайде, бе, колко време ще ви чакаме! - викна Шефа.
- Имахме работа! - отвърна Ячко и мъжкарски плесна девойката по задника.
Тя влюбено му отвърна с един зад врата и Ячко се просна долу, похотливо ухилен.
- Мъжко животно! - процеди през зъби Шефа, но покрай иронията завистта се набиваше в очи като мъж с горяща факла в барутен погреб.
1D4C00 старателно размеси картите, Annnnna ги цепи и с първото раздаване играта им на бридж започна.
Дядо Матей държеше бутилката със сливова ракия, но не сипваше.
- Трябва да си тръгнеш - каза той.
- Защо? - попита пиксел 1D4C00.
- Ако не те открият другаде, скоро ще те потърсят тук.
- Искаш да отида и да се предам?!
- Не, разбира се. Просто трябва да си тръгнеш.
- Предаваш ме.
- Не съм ти обещавал нищо.
- Скри ме.
- Тогава трябваше да постъпя така. Сега трябва да те отпратя.
- Защити ме.
- Не мога. Ако останеш тук, ще пострадам аз. И останалите.
- Мислех, че и аз съм от "останалите".
- Не си. Ти се отби тук пътем. Време е да продължиш.
Пикселът разбра, че няма мърдане. Страхът му изскочи като палячо от кутия.
- Нормално е да те е страх - каза хакерът. - На покрива на Кулата също те беше страх, но скочи. Защото знаеше, че трябва да стане това, което трябва да стане.
- Тогава скочих, понеже нямах избор.
- А сега имаш ли? - дядо Матей наля по чашите - Да пийнем на изпроводяк.
Чукнаха се, отпиха и замезиха с бяло саламурено сирене.
Тази сутрин харддискът на локалния сървър в бараката на дядо Матей виеше особено гадно.
- Ще вали - каза хакерът и седна на един стол за да смени обичайните си изтъркани до почти безцветно състояние кожени обувки с яркожълти ботуши за работа в агресивна химическа среда. - Вземи си ботуши и плащ от гардероба, подарявам ти ги.
1D4C00 отвори заварения от ръждясали тенекии гардероб и извади гаднозеления плащ.
- Слагай ги, важно е - хакерът извади от гардероба друг плащ и старателно се наметна с него. - Преди векове киселинните дъждове са дупчели чорапогащниците на жените, после чадърите на минувачите, след това покривите на колите, а сега вече разяждат всичко, което не се е омотало в противохимическа защита от първо ниво.
Пикселът се облече.
Излязоха от бараката, прескачайки още сънения Ячко. Той бързо се измъкна от спалния си чувал и се протегна, потръпвайки от хлад.
- Не е нужно да идваш с нас.
- Няма начин, дядо Матей, навън е опасно.
- Тогава си вземи защитно облекло.
Ячко изтича към гардероба.
Дядо Матей бръкна под плаща си и извади плоска бутилка, пълна с кристалнопрозрачна течност.
- Мислех да ти я дам горе, но по-добре е да не стоим дълго под дъжда - каза той и му подаде бутилката - Вземи, това е ракия от мед.
Пикселът я завъртя из ръцете си.
- Преди векове наричали северния бряг на Острова Брега на голямата химия. На стотици километри покрай морето се простирали заводи, които преработвали суров петрол в бензин, каучук, сълзотворен газ, маргарин и чорапогащи. Сега пчелите летят 300 морски мили в двете посоки за да събират нектар от билки и цветенца, поникнали между релсите на заводските железопътни линии, по които тогава са минавали цистерни с нарисувани върху тях огромни колби. Влаковите композиции са вървели мазно и тихо и за да не бутнат някой зазяпал се работник, на една от осите на всеки вагон са слагали железен пръстен, който при движение подрънквал невинно и се получавал весел хор от звънчета, сякаш че преминава шейната на Дядо Коледа. От капките, процедили се през развалените кранове на цистерните, мравките отдолу получавали странни видения, дъждовните червеи започвали да се изживяват като питони, а метличината избуявала хищно. Пчелите могат да събират мед от много други места, но те неотклонно ходят чак на Брега на голямата химия, може би следват невидими силови линии по земната повърхност, които ги привличат неудържимо, а може би са мутирали до такава степен, че ако не приемат редовната си порция леки въглеводороди и бензол, ще загинат в страшни абстинентни мъки. Както и да е, ракията от меда им става страшна - като вкус и въздействие, затова я държа под ключ и я пием само в изключителни случаи. Не смея да я изследвам подробно, но от някои тестове, проведени върху доброволци, съдя, че от лигавицата на стомаха тази ракия прониква право в клетъчното ядро и на другия ден главоболът започва от глезените нагоре. По-добре дори не я помирисвай, но ако се депресираш или настинеш, удари един як гълток, разтрий си с нея гърдите, завий се хубаво и на другия ден ще си като нов.
Пикселът пъхна бутилката в задния джоб на панталона си.
- Благодаря ти, дядо Матей. Искам да ти благодаря и за гостоприемството.
- Моля те, винаги си добре дошъл, ако не влачиш със себе си прекалено много неприятности.
Иззад куп очукани червени ферарита се показа Шефа. Бързаше към тях.
- Тръгваш ли! - подвикна той.
- Тръгвам - каза 1D4C00.
Шефа спря при тях, разви мърлявия парцал, който държеше и извади голямо парче ръжен хляб. Подаде му го, изтривайки с парцала потното си чело.
- Взимай, на път без храна не се тръгва!
- Благодаря, Шефе.
От бараката излезе Ячко, освен ботуши и наметало, беше си сложил и противогаз.
- Това пък защо е?! - облещи се Шефа.
- Сигурното си е сигурно - подчерта дядо Матей.
- Ти горе ще ме караш да вадя мед, дядо Матей! - измуча през разговорната мембрана Ячко.
Тръгнаха.
Сега можеше да огледа по-подробно покрива.
На равни разстояния се извисяваха отдушниците на климатичната инсталация. Бяха от блестящ inox и създаваха впечатление, че са откраднати от друг покрив.
Крачеха по мърлява сива пластична материя. Тук-там имаше туфи остра трева, покарала в някакви цепнатини, тъмнозелени петна мъх лежаха откъм северната страна на отдушниците, имаше гълъбови пера и курешки. Едрите дъждовни капки правеха миниатюрни кратери в прахта.
Спряха.
- Тръгни в тази посока и се не бой - махна с ръка дядо Матей.
- Защо точно натам? - попита 1D4C00.
- Защото е все едно накъде ще тръгнеш, стига да не е към основите на Града - обясни търпеливо хакерът. - Чао, новобранец и лек път!
- И забрави, къде си бил! - измуча изпод противогаза Ячко.
Пикселът им се усмихна, обърна им гръб и тръгна.
След малко спря и се обърна. Хакерът бе опрял гръб в един отдушник, Ячко стоеше на раменете му и бъркаше през решетката, около главата му кръжаха облак пчели. 1D4C00 помаха с ръка, дядо Матей му кимна с глава да върви.
Продължи между отдушниците.
Дъждът тропаше по наметалото му. Въздухът миришеше на далечен озон, мокра прах и съвсем леко на още нещо, вероятно нередовен стомах. Предположи, че ветрецът идва откъм Брега на голямата химия. Усещаше в джоба на сакото си хляба, който му бе дал Шефа. И бутилката в задния си джоб. Движеше се добре, с лека, пружинираща крачка, можеше да върви така много дълго, но знаеше, че все някога ще трябва да спре. И тогава?
Пак спря и се обърна. Дядо Матей и Ячко не се виждаха никъде. Около него имаше само блестящи отдушници. А над него - пърпорене.
Погледна нагоре и видя приближаващия се черен дирижабъл. Видя надписа "AntiVirus Realtime Auto-Protect System", усети вонята на сероводородния двигател.
- Стой на място и вдигни ръце! - прокънтя откъм небето тенекиен глас.
1D4C00 побягна.
- Съпротивата е безсмислена, бягството е обречено на неуспех! - разясниха му откъм дирижабъла. - Спри на място и вдигни ръце!
Бясно мислеше къде да се скрие. В отдушника, през който излязоха на покрива, хакерите бяха направили замаскирана вратичка. Отдушниците, край които тичаше бяха гладки като огледала и нямаше начин да се изкатери нагоре, за да се опита да проникне през решетката на някой от тях.
- Спри на място или ще открием огън!
Чувстваше се като въшка, сгащена в четка за коса.
Отгоре започнаха да стрелят. Чу се хилава пукотевица, неподходяща като звуков фон за толкова сериозно действие. По покрива около него затракаха куршуми, превръщащи се в червени петна. Напрегна всичките си сили, но усещаше как дирижабълът все така виси над темето му.
Уцелиха го зад дясната ключица, прониза го не толкова болка, колкото ужас, залитна напред, следващото попадение бе в средата на гърба му, до гръбнака, той падна и усети как следващият куршум удари бедрото му, а по-следващият счупи бутилката в задния му джоб.
"Жалко за ракията!" мина през главата му и това бе последната му мисъл, преди светът да изчезне.
