Сетих се за нея покрай ваканцията. Първо излизат във ваканция най-малките ученици, после излизат във ваканция по-големите ученици, а след това и най-големите ученици. И щом човек се учи докато е жив, редно е да излезем във ваканция и ние, дето се учим след училището, учим ли се, значи и ние сме ученици, а щом сме ученици, полага ни се ваканция. Не говоря за годишната отпуска, тя е нещо друго, тя стига човек да отиде за малко някъде на почивка или да прескочи до село за да копае някакви лехи, обаче истинската ваканция е нещо съвсем друго.
Спомням си какво беше ученическата ваканция. Който имаше село, отиваше при баба и дядо на село. В града оставахме съвсем малко деца и по цял ден скитахме в търсене на приключения. Къде можеше да откриеш приключения в града по онова време? В парковете, по улиците, във вътрешните дворове между жилищните кооперации.
Спомням си, че ритахме топка на уличката, която минава от едната страна на нашия блок. Сега това е невъзможно, не само защото доста често преминават коли, но и защото има паркирани автомобили от двете страни и по средата има място колкото да се промуши една кола, как да риташ топка така? От другата страна на блока е булевард “Витоша”, спомням си, че и на него сме ритали топка събота и неделя, когато преминаваше кола веднъж на половин час и тогава просто спирахме за малко играта, за да премине колата и после продължавахме. Сега на това място има ужасни задръствания и футбол би могло да се играе върху покривите на автомобилите, евентуално.
Хората променяме заобикалящата ни среда, но и се приспособяваме към промените в нея, предизвикани най-често от нас, тоест приспособяваме се към нас си или, ако си спомним една друга поговорка, “кой каквото прави на себе си го прави”.
Каквато средата, такива и приключенията на днешните деца. Те включват провиране между автомобили, оцеляване в тълпа – занимания, подходящи по-скоро за командоси, не за деца. Но какво да се прави, времето е такова и ние ще сме такива.
Какво да препоръчаме като ваканционно меню?
Да си спомним за доброто старо време, когато светът бе по-хубав и ние бяхме млади, и нашите родители бяха по-млади и си спомняха с въздишки за доброто старо време, а ние още от сутринта хуквахме навън да играем, но задължително с филия в ръка, то си беше нещо като ритуал. Филиите се намазваха с най-различни вкусотии, но сега се сещам за лютеницата – представете си дебела филия хляб, не от тези стандартни и тънки като манекенки филии от нарязания хляб, а отрязана от пресен самун с голям назъбен нож, тази дива филия се намазва обилно с лютеница и отгоре се поръсва с натрошено бяло сирене. Един детайл – при ядене на такава филия човек си омазва устата, затова и на етикета на единия от двата вида лютеница, които се продаваха тогава, имаше изображение на момиченце, ядящо филия с лютеница, а устата му е, естествено, омазана. Другата лютеница беше с изображение на хоро на етикета, но момиченце бе по-вкусна, бе хит, може би защото играещите хоро не бяха с омазани усти, тоест дори и те не ядяха от своята лютеница.
И накрая един въпрос – кой ще надделее, хамбургерът или филията с лютеница? Естествено хамбургерът, но все пак си струва да правим опити…
Снимка © greekgod
