Камионетката беше открадната във Франция, на почти двеста километра от границата с Белгия. Осем часа по-късно тя беше пребоядисана в цветовете на Сибелгаз - белгийската компания занимаваща се с монтажа и поддръжката на газовите и електрически инсталации. Телефонните номера и адреса, изписани от двете и страни бяха истински. Цифрите и буквите на регистрационните номера бяха същите като на една от многобройните камионетки на Сибелгаз, която беше същата марка и модел и в момента се намираше в полу-разглобено състояние в един сервиз, на около шестдесет километра от тук. Печатът на министерството на транспорта върху задния номер беше достатъчно добре имитиран, за да заблуди дори и набитото око на пътните полицаи. Адресът се намираше в един от наскоро възникналите жилищни квартали, населени от хора с доходи, значително по-високи от средните за страната. Мястото беше тихо,
изобилстващо от зеленина, предните огради бяха ниски и декоративни, боядисани в жизнерадостни цветове, парцелите огромни. Боровата гора изолираше напълно задната им страна от минаващата на няколко километра магистрала. Къщата беше нова, двуетажна, раздвижена, слънчева и просторна, ярко зелената ливада отпред ухаеше на прясно окосена трева. Колата беше тъмно синьо Волво ХС 90, спряно на алеята пред двойния гараж, зад който се виждаше яркочервена пластмасова пързалка. До двойната люлка имаше голяма купчина ситен бял пясък. Съседните къщи бяха на голямо разстояние, единствено части от покривите им можеха да се забележат зад дърветата. Обзавеждането вътре в къщата беше едновременно стилно и функционално, навсякъде си личеше, че и тук средства не бяха жалени. Часът беше осем и двадесет сутринта и в кухнята се носеше апетитен мирис на прясно изпечени кифлички. Жената беше на около тридесет години, синеока, дребна, с миловидно лице, няколкото и излишни килограми не личаха под коприненото и кимоно. Детето беше русокосо ангелче на три години и половина с огромни сини очи. Облечено бе в кокетна светлосиня рокличка с дантели по краищата на късите ръкави. Оранжевото пате върху мушамения му лигавник бе разтворило човката си в широка усмивка. Тримата мъже си приличаха - бяха почти еднакво високи, облечени в еднакви сиви гащеризони със светлоотразяващи ленти на крачолите и ръкавите. Стояха неподвижни един до друг под широката сводеста арка, съединяваща кухнята с трапезарията. Черните маски покриваха изцяло лицата им. Платът беше полупрозрачен на мястото за очите, но това не се забелязваше отвън. Момиченцето първо ги видя, изпищя и разля чашата си с какао. Почти парализирана от ужас, майка му все пак успя да го сграбчи с инстинктивната реакция да го защити от непознатите. На момиченцето му трябваше около минута докато се успокои, виждайки, че нападателите продължаваха да стоят неподвижни, не проговаряха и доколкото то можеше да прецени, не правеха нищо застрашително. Малко след това то започна да се извива и да хленчи на майка си до го пусне. Ръцете на жената вече бяха съвсем омалели и тя неохотно го постави обратно на столчето му. То моментално се захвана да маже с пръст по петната от все още топлата кафява течност върху покривката на масата. Десет минути по-късно жената продължаваше да трепери като лист и едва успяваше да произнесе разбираемо по телефона предварително напечатаните думи от листа хартия, който единият от маскираните държеше пред нея. Цели пет минути бяха необходими на съпруга и от другата страна на линията, за да осъзнае напълно ситуацията. Той се намираше на седемдесет и пет километра на северозапад, на работното си място, в един от хангарите на международното летище. Позвъняването го беше заварило в момент на свръх концентрация. Напоследък той прекарваше в това състояние по-голямата част от работното си време. При контрола на ремонтите по самолетния двигател трябва постоянно да се помни, че животът на стотици хора може да бъде поставен на карта дори и само от една единствена недобре затегната гайка. Тази огромна отговорност се компенсираше с екстравагантно висока заплата, придружена с многобройни екстри, освободени от данъци. Той беше много талантлив инженер, прекрасно разбираше от механика, и за разлика от повечето си колеги все още обичаше да усеща машинното масло по ръцете си. Началниците му бяха много доволни от изключителния му професионализъм и най-вече от маниакалната му педантичност. Съвестното му отношение към работата му беше станало пословично след колегите му. Скоро щяха да станат две години откакто той отговаряше за контрола на всички самолетни двигатели на авиокомпанията на това летище. Естествено, първо той отказа да повярва на думите на жена си. Накара я два пъти да му повтори последните три изречения. После отказа да изпълни това, което тя послушно му прочете за втори път. Защото беше абсолютно немислимо точно той да направи такова нещо! Ръката му, държаща телефона трепереше, докато с другата неуспешно се опитваше да избърше едрите капки пот избили по челото му. На седемдесет и пет километра на югоизток маскираният разтвори дланта си в черната ръкавица, оставайки листа хартия да се понесе към пода, после неочаквано се пресегна, сграбчи момиченцето за раменцата и грубо го разтърси. Сърцераздирателният писък на детето мигновено се изгуби в крясъците на жената. Маскираният подаде детето на майка му и взе телефона от ръката и тъкмо навреме за да чуе треперещия глас на бащата, който казваше, че е готов да изпълни всичките им изисквания. Безмълвният похитител прекъсна връзката и погледна часовника си. Съдбата на двеста шестдесет и шест души бе решена за осем часа, седемнадесет минути и тридесет и три секунди. Погледът му се задържа върху лицето на хлипащата майка, трескаво притискаща детето до гърдите си. В известен смисъл той също беше инженер и също проявяваше педантично отношение към детайлите. Технически погледнато, жената, детето и съпругът също би трябвало да се прибавят към тези двеста шестдесет и шестима. Но по друг параграф. Защото те трябваше да умрат по същото време, но по друг начин. И по друга причина.
Следва моето предложение как да изглежда този увод. Не твърдя, че то е по-добро от оригинала, по-скоро това е упражнение как се редактира текст. (Няколко часа по-късно прочетох отново моя вариант и веднага открих нуждата от някои поправки. Ако го прочета пак след един ден, сигурно ще открия още кусури. Редактирането е хамалогия и постоянство! Новите поправки съм отбелязал в зелено)
Камионетката беше открадната в полунощ във Франция, на почти двеста километра от границата с Белгия. Три часа по-късно тя бе пребоядисана в цветовете на белгийската газова компания.
Къщата бе в един от баровските жилищни квартали. Мястото бе тихо, изобилстващо от зеленина, предните огради на огромните парцели бяха ниски и боядисани в жизнерадостни цветове. Боровата гора изолираше напълно задната им страна от минаващата на няколко километра магистрала.
Ярко зелената ливада отпред ухаеше на прясно окосена трева. Пластмасова пързалка, под нея - двойна люлка, отзад - купчина пясък с бодната отгоре зелена лопатка.
Обзавеждането в къщата бе стилно и функционално, явно избрано от хора с вкус и пари.
Часът бе осем и двадесет сутринта и в кухнята се носеше апетитен мирис на прясно изпечени кифлички.
Жената бе на около тридесет години, синеока и дребна, няколкото излишни килограми не личаха под коприненото й кимоно.
Детето бе русокосо ангелче на три години и половина с огромни сини очи, вперени ужасено в майка му. Оранжевото пате върху мушамения му лигавник бе разтворило човката си в широка усмивка.
На пода капеше разлятото върху масата какао.
Тримата мъже си приличаха - бяха почти еднакво високи, облечени в еднакви сиви гащеризони със светлоотразяващи ленти на крачолите и ръкавите. Черните качулки им придаваха вид на парцалени кукли.
Двама стояха неподвижни - единият под широката сводеста арка, съединяваща кухнята с трапезарията, другият край прозореца. Третият попиваше с книжни салфетки кафявата локвичка върху покривката. Пистолетът му следеше какво прави жената.
Тя (набираше трескаво) трескаво набираше телефонен номер, обърка се и започна отначало. Очите й не се отделяха от детето. (Да помисля възможно ли е жената да набира телефонен номер без да отделя очи от детето си!!!)
Четвъртият мъж се намираше на седемдесет и пет километра на северозапад в един от хангарите на международното летище. Позвъняването го завари в момент на свръхконцентрация. При контрола на ремонтите по самолетните двигатели животът на стотици хора може да бъде поставен на карта дори и само от една единствена недобре затегната гайка.
Отначало той не разбра. Жената прочете отново дума по дума текста от листа, който държеше в треперещата си ръка. (Той) Мъжът не каза нищо и всички разбраха - абсолютно немислимо бе той да извърши такова нещо!
Третият насочи пистолета към детето. Майката изпищя. Бащата разбра, че ще изпълни всичко, което поискат от него.
Съдбата на двеста шестдесет и шест души бе решена за осем часа, двайсет и шест минути и тридесет и три секунди.
Маскираният гледаше хлипащата майка, стръвно притискаща детето до гърдите си. В известен смисъл той също бе инженер и от педантичното му отношение към детайлите зависеше животът на много хора.
Технически погледнато, жената, детето и съпругът също би трябвало да се прибавят към тези двеста шестдесет и шестима. Но по друг параграф. Защото те трябваше да умрат по същото време, но по друг начин. И по друга причина.
