Сега

събота, 22 януари 2011 г.

Другите за местния идиот

За един идиот повече
Рецензия от Жоро в Библиотеката

Една воайорска история за нелекото битие на селския социум със свръхдоза хумор и размити граници на нецензурното … или какво става, когато Йовков срещне Светльо Витков

Сигурно се питате какво ще да е това, нали? Всички сте чели блогове. Четете и в момента. Много други правят блогове, ама онлайн. Този обаче е по-различен. Писан е в офлайн режим и ще ви пренесе в суровата, почти пост-апокалиптична картина на селското битие. Забравете за отрудените селяни на Елин Пелин. Спомнете си обаче за Йовков и ще откриете неговия Антимовски хан, погледнат през криво огледало в селската кръчма „Лелиното“ и нейните навъсени обитатели.

В „Блогът на местния идиот“ Весел Цанков гледа през очите на един луд, чиято лудница е отдавна приватизирана и променила предназначението си. По-точно не през очите, а през луксозния китайски бинокъл, за който не убягват и най-тайните и интимни сцени от иначе обикновения живот на обикновените селски обитатели. А те, макар и толкова обикновени, са носители на богата душевност и самородни ценности. В първите 20-ина страници това няма как да го разберете, но вярвайте ми, така е. Защото под солидните пластове непрекъснат, ударен хумор и здравословен, груб, нецензурен език все пак прозират характери.


В тази малка по обем книжка, в този офлайн блог Весел Цанков ще завърти една истинска сага, която чудесно би могла да бъде поставена на сцена в театър. Ще се срещнете с местната проститутка Джалма и нейния кратък, но значим за финала на историята жизнен път, с местния дерибей Павлин Пуев – Монаха и неговата …хм, Монахиня – бивша членка на момичешката вокална латино група “Las Pachavras”, с коравия българин Огнян Огнянов Огнянов, с препатилия Живко и неговата знаменита пушка „Убиец на цигЪни“ (която всъщност е много по-етнически толерантна, отколкото може да прецените по името й) и с още няколко земляци, кой от кой по-колоритен.

Какво ще забъркат те в ограничения сценичен пейзаж на забутаното село, ще разберете от книгата, но аз бих ви посъветвал и да хвърлите едно око на чудесния блог на местния идиот. Той ще ви даде по-добра представа за онова, което ви чака в офлайн изданието… което впрочем е с уникално оформление! Моите аплодисменти за корицата и за цялостния дизайн на книгата, направо са страхотни. Разгръщаш и се смееш на всяка следваща страница (да не забравяме, че това е хумористично четиво!) – има си обособена бланка за посвещение и автограф от автора, декларация за нецензурно съдържание и всякакви други дивотии, които подготвят още с първия досег за последващата шашкъния.

Рецензия от Марин Бодаков във в-к “Култура”

Авторът на блога в едноименната творба на Весел Цанков е бил столичен преподавател по философия, но, съкратен от работа, попада в селски дом за настаняване на психично болни граждани. Сградата му обаче е реституирана – и героят живее в бивша кочина, откъдето наблюдава мутренските идилии в селото и бунтовното пиянство на един народ в кръчмата. Весел Цанков пише много сочно и пластично, персонажите му имат познати от всички ни характеропатии. Те не разсъждават върху своите идентичности, сгушени се в капана на просташкия си бит. И само безкрайно добродушен човек като хумориста Цанков може да изтърпи дребнавостта, хитринките и безсилието им. Колкото и бунтът им срещу въпросната важна мутра да е успешен.


Рецензия от Точка в Somewhere on the street of dreams

Атрактивната корица на „Блогът на местния идиот” с името на Весел Цанков върху нея бяха достатъчни убедителни, за да си купя книгата. Адмирации не само за корицата, а и за цялостното оформление – започва със страница с посвещения, в която липсват само подписът на автора и датата. Следва предупреждение какво очаква читателя и декларация, че той няма да има никакви претенции към автора във връзка с текста.

Авторът на блога е съкратен преподавател по философия, който след известни перипетии се оказва в дом за настаняване на психично болни граждани в едно село. След реституирането му остава сам и временно, за да чака психично болните селяни да се завърнат от градовете, избягвайки лудницата от струпване на всички заедно на едно място. Живее в „самия край на селото, даже извън него, в малка, романтична къщица, бивша кочина, заслонена от няколко джанки”. Наблюдава света около себе си през китайски бинокъл, увеличаващ 24 пъти и списва блога си в offline режим, с остатъци от изгризани моливи и полуизписани химикали-еднодневки върху „листове от древни тетрадки и миналогодишни календари, неизползвани бланки за рецепти, парчета амбалажна хартия”. Има железен принцип – в такъв момент кучетата седят отвън, защото „блогърстването иска пълно себеотдаване и една издълбока вглъбеност на мозъка.”

Селото е един малък интернационал. Със спомените за появилите се за кратко там англичани в него живеят американец-мисионер, японец, известен брой българи и неизвестно количество цигани и впрегатните им животни, всеки – в своята махала. Старейшина на компанията в местното заведение „Лелиното” е дядо Огнян Огнянов Огнянов, който по цял ден бави там на „дядо буквичката”, защото родителите на буквичката са заминали да берат нещо си в Испания. „Буквичката на дядо” прекъсва вековната традиция за името на сина в това семейство и носи гордо избраното от баща си библейско Онан. Онан Огнянов Огнянов е къпан ежедневно от дядо си и ежечасно суче от артритното му кутре, потопено в скоросмъртна „всичковица”.

Компания им прави говедовъдът инженер Ганчев, пенсиониран специалист по атомни електроцентрали и в момента останал „единственото говедо в цялата си ферма”. Неотлъчно там е и Живко, останал с един бъбрек след опит да опази от новите си съселяни последните пет овощни дръвчета, обща собственост. С парите от откачилия се при последвали побой друг бъбрек той си купува „Убиец на цигЪни”. Тази пушка създава не толкова етнически, колкото здравословни проблеми. 2/3 от пълнолетното ромско население вече страда от подагра поради прекалена консумация на месо. Живко отстрелва ново от техните впрегатни животни, още не успели да изядат предното.

Формално властта е представена от сержант Иванов, „репресивен орган”, ядосван от жена си Минка, която вечер не му дава, за да не изтърве какво се случва с Хатидже в любимия й сериал. Обаче дава в бараката (докато храни прасето) на селския хомо Петър. Той всъщност е наречен „хомо” в чисто човешкото значение на думата и е обзет от мания да заличи другото, по-популярно и обиждащо мъжествеността му.

Понякога, като всички мъже в селото, сержант Иванов се теши с 13-годишната Джалма, след което й удържа левче за презерватива. Чакайки да стане на 14 и да се омъжи за любимия си Албен, тя си вади хляба на острия завой преди селото по черна пола от една педя изкуствена кожа. Чакайки си, загива при трудова злополука, неуспявайки да приведе в работна кондиция един инструмент, упорито отказващ да стане user friendly.

Реалната власт е в ръцете на Монаха, стар познайник на полицията. „Истинското му име е Павлин Пуев – Готиния, а истинският му прякор е Пуяка, но казват, че бил изсипал купища пари в масмедиите, за да го наричат Готиния.” Всеки от селото има зъб за нещо на Монаха, но той си живее безметежно зад зидовете на балканската си хасиенда със своята Монахиня, по рождение Евгения. Кариерата й започва, когато е на 16, с момичешката вокална латино група “Las Pachavras”. За година време девойката трупа ценен опит, пеейки в барове, ресторанти и на фирмени тържества. После се се преориентира към поп фолка, последователно възприемайки сценичните псевдоними Гени, Екстра Гени, Супер Гени и Хипер Гени. Гледайки я как се съблича, всеки мъж може да стане религиозен, а при вида на някои нейни части авторът на блога се чувства ортак на Бога. В името на несподелената им за момента любов той е готов и на по-отчаяни действия, включващи обескосмяване и къпане, с ясното съзнание, че след изкъпване кучетата му не го познават и налитат да го ядат.

Авторът е навързал тези и още много герои в случки и отношения, голяма част от които можете да прочетете и online и да се насладите на завишена доза хумор и добро настроение от находките му във всяко едно изречение. Аз го направих по старомодния начин по две прозаични причини. Обичам да усещам книгата в ръцете си и все още съм убедена, че купуването на книги не е само колекционерска радост, но и подпомага издаването на други такива.


Репортаж от представянето на романа, излъчен по БНТ – Пловдив в рубриката “Spirt & Spirit”

[local /video/ss-43-vesel-cankov.flv linktext]






Няма коментари:

Публикуване на коментар