Сега

събота, 22 януари 2011 г.

Прочети блога на местния идиот

Завърших почти с отличие специалността “Обща педагогика” с втора специалност “Българска филология”, но не това е причина за настоящото ми състояние. Предполагам, че в основата му е петвековното османско присъствие по нашите земи, съчетано с турско робство. Подозирам, че и Господ има пръст в тая работа. Да не говорим за Природата. А аз – сам срещу всички.

Нещата се трупаха постепенно. Първо бях начален учител. После преподавах литература на разни келеши в горния курс. Известно време бях преподавател по философия. Съкратиха ме. Около година карах маршрутка. Няма и толкова карах такси. Продавах македонски ябълки на Женския пазар. Танцувах гол в шадравана пред Президентството, изобразявайки извечния копнеж на сьомгата да хвърли хайвера си в изворите на северните реки. Специалисти ме изследваха, задавайки ми въпроси като “Къде е Осама бин Ладен?” и “Сношавате ли се с пернати?”, показваха ми петна и аз им ги тълкувах, мериха ме, а накрая ме попитаха “Имате ли някакви въпроси?” и аз се поинтересувах как точно се появяват малките бебчета. Пратиха ме в дома за настаняване на психично болни граждани в селото.

Тук бяхме все психично болни граждани. Предполагам, че психично болните селяни ги пращат в домове за настаняване на психично болни селяни в големите градове.

Когато реституираха сградата на нашия дом, ни пуснаха. Всички психично болни граждани се пръснаха по белия свят, само аз останах в селото да чакам психично болните селяни да се завърнат от градовете, та тогава да се завърна и аз.

На мен не ми се връща в града, обаче няма начин – ако се струпаме психично болните граждани и психично болните селяни на едно място, голяма лудница ще стане. Тъй че, аз съм временно в селото. Орисия човешка – ние сме временно на тази земя, какво да говорим за едно нищо и никакво село. Сега засега обаче съм тук и това е моето село.


– Туй не ще да е кола, шефе! – каза Джалма докато си наместваше полата, направена от една педя черна изкуствена кожа.

Полицаят мълчаливо запасваше колана си с хилядите полицейски джунджурии по него.


– Туй, мене ако питаш, сигурно ще да е за летене! Отдолу светеше! Отпред светеше! Отзад светеше! Имаше вътре телевизор!

Сержант Иванов запали цигара.

– Е как па го видя телевизора!

– Видех го, шефе! Клиентът кат мине с пет километра в час покрай мене и пломбите му виждам!

– Айде стига цигански глупости! Дай левче за презерватива!

– Защо бе, шефе?!

– Не съм ти длъжен да купувам аз презерватив!

– Ма нали ти си го надена, шефе?!

– Наденах го, щото си бъкана с болести! Какво съм виновен аз, че ти си бъкана с болести! Дай левче!

– Недей така, шефе, моят ша ма прибие, ако не му отчетем левчето!

– Стига дрънка глупости! С твоя сте гаджета!

– Гадже най-страшно бие, шефе!

– Искаш ли да те пъхна в затвора за проституция, а твоя да прибера за сводничество, кражби, измами…

Тя пъхна в ръката му метално левче.

– Барем кажи едно “Благодарим за сексо”, шефе!

– Айде бегай оттука!

Тя го чумоса и ядно закрачи на високите си платформи към завоя, където беше нейното място. Той застана на банкета край неговото си място на отбивката за селото и се заигра със стоп-палката.

– Тя го чумоса! – помислих си аз в храстите отсреща – Циганката го чумоса!



Ставри, дето си взе обратно дома за настаняване на психичноболни граждани, не е луд. И тия, дето му го дадоха, не са луди. И ония, дето навремето са го взели от дядо му, и те не са луди. Абе как стана така, че всички се уредиха нормални, само аз идиот! Нейсе…

Навремето тук е бил местният хотел с кръчма от ресторантски тип отдолу и няколко стаи за пътници горе.

Във вид на дом за настаняване на психичноболни граждани ние бяхме горе и се плезехме на селяните през решетките, долу беше столовата, а отзад, в стаите, дето навремето е живеел дядото на Ставри, бяха лекарските кабинети.

Ставри и семейството му се настаниха в кабинетите и селяните му лепнаха прякор Доктора, съответно жена му стана Докторицата, а синовете му – Големият и Малкият келеш.

Нашите стаи пак станаха хотелски. В едната се настани Джон О’Хара, мисионер от Америка. Лицето му бе червендалесто като неизмазана тухлена стена, а мисията му бе да убеди българите да копаят кладенец поне на метър от градинския клозет и обратното. С течение на времето той постигна увеличаване на разстоянието до метър и половина, докладва това в Америка и там били толкова доволни, та чак ни приеха в НАТО. Хотелската стая получи неофициален статут на американска военна база и със съответно увеличения наем докторята живот си живеят, нихната.

Отначало Доктора даде столовата на един китаец да отвори в нея китайски ресторант, защото тогава китайските ресторанти бяха хит. Китаецът не беше жълт, очите му не бяха дръпнати, но иначе си беше китаец. А може и просто да е бил с китайско етническо самосъзнание. Китаецът кръсти ресторанта “Гнездото на огнения дракон” и сложи отпред голяма табела с йероглифи и два огромни червени фенера от двете й страни. Години по-късно Големият келеш, който отиде да учи в Пекинския университет, специалност “Книжни дракони и акупунктура”, връщайки се за първата си ваканция, обясни, че йероглифите означават “Да го тура на достопочтената ви леля”. Китаецът, който по това време вече бе отишъл в столичния град да продава на сергия маратонки и плазмени телевизори, не се яви да го обори. Оттогава селяните наричаха заведението “Лелиното”.


Аз живея в самия край на селото, даже извън него, в малка, романтична къщица, бивша кочина, заслонена от няколко джанки. Отмъкнат от лудницата дюшек ми е постеля, том 24 и том 35 от “Большая советская энциклопедия”, пак оттам, са ми възглаве, завивам се с пет чудесни одеяла. На одеялата пише с бяла боя “Псих дисп”, сиреч “Психодиспансер”. Това ми напомня кой съм, дава ми опора, корен, темел, ориентир, отправна точка и прочее жизненоважни неща.

В средата на стаята има маса, скована от дъските на старо пале, домъкнато от Секретния военен обект. Върху й са пръснати листове от древни тетрадки и миналогодишни календари, неизползвани бланки за рецепти, парчета амбалажна хартия. В пластмасова кутия от халва, която скоро ще измия, пазя огризки от моливи, почти изписани химикалки еднодневки, автоматична писалка “Пионер”, произведена през 1965 година в ТПК “Народна писалка”. Има и бурканче с мастило от шикалки и шише с ракия джанковица. В непрогледните нощи на масата пуши голяма маслена лампа, която измайсторих от психодиспансерен чайник.

Зиме се грея с кюмбе от тенекиен варел. К’во Бог и Доктора дали за ядене пазя в хладилник “Мраз”, произведен през 1972 година в съответния завод. Когато един ден, живот и здраве, тук има ток, ще го включа за да пия любимата си джанковица on the rocks. Сега я жуля натюр, с малко водичка от туба.

Какво да се прави, нали е 21 век, та и аз луднах да съм блогър, па макар и offline. Нека се знае, че и тук, в едно малко селце, гняздо на герои насред Майка България, се обогатява съдържанието на световната Мрежа.

Кучетата драскат отвън по вратата, скимтят и просят да влязат, но аз не ги пускам, защото веднага ще легнат в леглото ми и после сто часа ще го чистя от косми. Заключвам ги вътре само като ходя из селото, понеже идиотите тичат подире ми и ме издават къде съм, пък и хапят селяните, а не бива. Когато съм тук обаче и пиша блога си, кучетата са отвън, това ми е железен принцип, блогърстването иска пълно себеотдаване и една издълбока вглъбеност на мозъка.

А наоколо пролетно време цъфтят джанки.


Недовършената (и незапочната) трансевропейска магистрала Е 160 идва от север, току преди селото рязко завива вдясно, за да избегне сблъсъка с нашата селска действителност и продължава по пътя си покрай циганската махала, след това се провира край бившите овощни градини и полигона на Строго секретния военен обект и продължава на майната си.

Малко след десния завой част от магистралата явно размисля, започва да я бори съвест, защото още по-рязко завива наляво и отива право в центъра на селото. Тук пътят изчезва като сладолед в горещи пясъци на мегдана пред “Лелиното”, оставяйки сама облепена с некролози паянтова спирка, на която не е спирал автобус от незапомнени времена. Ако някой селянин иска да отиде някъде, трябва да върви до разклона за селото и да се надява, че преминаващо превозно средство ще спре, ако не за друго, поне заради Джалма. Или заради блюстителя на реда сержант Иванов.


Цялата земя на север от селото покрай магистралата и на изток чак до Вонещата гора и Блатището принадлежи на Монаха. Истинското му име е Павлин Пуев – Готиния, а истинският му прякор е Пуяка, но казват, че бил изсипал купища пари в масмедиите, за да го наричат Готиния. Монаха е стар познайник на полицията, списъкът със случаите, по които го разследват компетентните органи е по-дълъг от краката на неговата Монахиня, но не е като тях сексапилен, а даже напротив, косите ти настръхват от него, ако не си плешив и си чак такъв идиот, та да се замисляш за такива работи.

Монаха получи тези стотина декара срещу астрономическа за селото сума, равняваща се на стойността на една бурна нощ във фолкклуб “Цицерон” в столичния град. Всички селяни се чудеха за какво са му тези декари в селския пущинак, но говедовъдът инженер Ганчев се сети, че един ден, когато магистрала Е 160 бъде готова, оттук ще минават безброй коли и Монаха ще построи на земята си бензиностанции, мотели, паркинги, молове, кебапчийници, виенски колела и каквото още се сетиш, а парите ще текат в джоба му като река Долна Мокрица напролет, дето всяка година прави Блатището саде бербат.

Насред земята си Монаха вдигна голяма къща, тип “балканска хасиенда”, с толкова кулички, покривчета, чардаци, козирки и триметров зид наоколо й, че селяните веднага я кръстиха Монастира.

Монаха и Монахинята живеят целогодишно в Монастира, а бодигардовете и прислужниците не издържат, лудват и затова периодично се сменят.

Защо тези баровци се врат на село, ще попитате вие? Отговор на този въпрос ще дам в специален пост като му дойде времето, а пък сега ще ви разкажа за Монахинята.

Взимам писалката “Пионер”, която пазя само за нея, дръпвам с буталото малко мастило от бурканчето, а мозъчните ми клетки се питат една друга откъде да започнат изложението. Ще го започнем, казвам им аз, оттам, откъдето го зная, такова, каквото го зная от масмедиите и от сведения, чути от селяните в “Лелиното”. Обобщени, фактите са следните:

Рожденото име на Монахинята е Евгения. Произхожда от семейство на служещи, незасегнати от мероприятията на народната власт. Когато става на шестнайсет, Евгения осъществява мечтата си, постъпвайки в момичешката вокална латино група “Las Pachavras”. За година време девойката трупа ценен опит, пеейки в барове, ресторанти и на фирмени тържества и отдавайки се по любов на целия местен футболен отбор, с изключение на халфа Георгиев, който по онова време лекува скъсан менискус в Германия и резервата Банджов, който не пожелава да изневери на приятеля си Михаил.

След това бившата девойка решава да започне солова кариера и се преориентира към поп фолка. Последователно възприема сценичните псевдоними Гени, Екстра Гени, Супер Гени и Хипер Гени. Преди година се омъжва за Монаха и сега по цял ден лежи край басейна в двора на Монастира, а аз я наблюдавам с китайски бинокъл от клоните на кичестия чинар, благосклонно израсъл на петдесетина метра от дувара.


Дядо Огнян Огнянов Огнянов е старейшината на компанията в “Лелиното”. В селото по-важна е само кметицата Бонка, но тя избягва да идва в кръчмата, понеже тогава дядо Огнян Огнянов Огнянов запява под мустак “В селската баня кеф, кметицата сапунисва цицата”, а всички останали без Бонка се хилят като репи.

Дядо Огнян Огнянов Огнянов е кръстен на дядо си Огнян Огнянов Огнянов, който пък е кръстен на дядо си Огнян Огнянов Огнянов, внук на Огнян Огнянов Огнянов. Когато разбра, че ще има син, синът на дядо Огнян Огнянов Огнянов – Огнян Огнянов Огнянов, реши, че ще прекъсне тази поредица. Дълъг разговор има той с баща си, а малко след полунощ, пикаейки до страничната стена на “Лелиното”, двамата постигнаха споразумение детето да не бъде кръстено Огнян, а с друго име, като само се запази на дядо буквичката.

Огнян Огнянов Огнянов и жена му Александра дълго мислили и премисляли име след име, докато накрая Александра, жена набожна и хитроумна, му предложила да изберат име от Библията. Огнян Огнянов Огнянов я срязал, че “от който ибе ум не ще”, след което турил на масата бутилка ракия, разгърнал светата книга и се зачел в Стария завет. Като го дочел до края, ракията била свършила и Огнян Огнянов Огнянов решил да не подхваща Новия завет, а направо обявил, че синът му ще бъде кръстен на Онан, син на Юда от ханаанката Шуа (Битие 38:4). Александра се опитала да каже нещо, но била напъдена да ражда и три дни по-късно в регистрите на общината бе записан Онан Огнянов Огнянов.

Един месец, няколко дни и час-два след това Огнян Огнянов Огнянов и жена му Александра заминаха да берат нещо в Испания. Онан Огнянов Огнянов остана на село при баба и дядо и стана част от компанията в “Лелиното”, където с часове си смучеше пръстчето, а когато надуеше гайдата, дядо Огнян Огнянов Огнянов топваше артритно кутре в ракията си и му даваше да суче, и на дядо буквичката сладко заспиваше.


Заваля. Капките на дъжда бяха толкова едри, че всяка се виждаше поотделно и имаше своя физиономия.

Заключих кучетата в къщето и тръгнах да заобикалям селото откъм Блатището. Промъкнах се между къщата на МАРА и гробището, зад пердето на самотната жена мърдаше гигантска цицеста сянка, а откъм вечния дом на безброй поколения селяни долитаха звуци, от които хлад обля обезкосмените ми от времето крака. Така, провирайки се през селския мрак, стигнах до китката дървета край Монастира. Покатерих се на моя чинар, лепнах очи за бинокъла.

Понеже около Монастира няма наблизо къщи, Монахинята не си даваше зор да дръпва пердетата, а на мен това ми трябва.

Според бинокъла Монахинята се събличаше. Господи, каква жена! В такъв момент мъжът може да стане религиозен, обаче аз вече съм фанатик, затова цялото ми внимание бе върху нея. Гърди като войнишки каски! Плосък корем! Ангелски пъп! Бедра като торпеда, способни да потопят земното кълбо! И никакви косми, освен по главата, където късата черна коса стърчеше във всички посоки, старателно разрошена с гел така, щото да наподобява дрогиран таралеж, въргалял се в кутия с пирони.

Монахинята легна в леглото, но не се зави. Дали го направи заради мен?! Дали усеща, че я наблюдавам?! Никога не ме е виждала, но не може да не ме усети, такава любов е като проникваща радиация, а освен това съм с бинокъл, който усилва 24 пъти!

В стаята влезе Монаха. Сигурно се е къпал, защото беше гол и се триеше гнусно с голяма хавлия. Той също беше обезкосмен! Дали да не си тегля бръснача и аз?! Не! Така ако тръгна, ще стана като него, а това е недопустимо!

Сто и петдесет, а може и повече кила, разположени до към метър и деветдесет над килима. Широки рамене, да, но пък и шкембе като тракийска могила на знатен вожд. Лице като задник с тридневна брада. Надиплен врат, рудиментарно чело. С удовлетворение забелязах, че днес пишката му не е user friendly – бе малка, мекичка, жалка. Дано да не стане и да се превърне в грубо сечиво, дано!

– Господи – промълвих жарко, – дано не му стане, моля Те, Господи, нека му е мек вовеки веков, моля Те, Владико човеколюбче, нека!…

Той метна хавлията на пода и покри Монахинята като вулканична лава помпейска патрицианка. Сигурно му стана, защото замърда като изверг. Защо, Господи?!

И бинокълът ми плачеше, виждах през него как капките се стичат отпред по окулярите, мъчейки се да скрият с телата си грозната картина…


Живко се върна в селото.

Влезе в кръчмата, седна и тръсна на масата найлоново пликче, в което прозираха чехли, кърпа, чаша, вилица, лъжица, шише и изпосталяло руло тоалетна хартия, до пликчето постави внимателно продълговат пакет. Сетне поръча по едно за всички.

– Добре дошъл, Живко – каза му Доктора, – ти добре си решил да почерпиш, ама пари имаш ли или на вересия искаш, щото старите вересии още не си изчистил…

Живко му даде новичка, лъскавичка и твърдичка стотачка.

– Ето ти, Докторе, за старите, за сега и за нови вересии.

И започна да разопакова пакета.

Доктора потри машинално банкнотата в брадата си и се завтече към тезгяха, като се чудеше къде да я скрие – толкова пари накуп в селото има само като се раздават пенсиите. Ние се подредихме пред него да си получим пиенето.

Като се обърнахме, на масата пред Живко лъщеше чисто нова пушка.

– Живко, открадна ли я? – попита Доктора, като машинално попипа джоба със стотачката.

– Не – каза Живко, – купих я.

И зачака. Доктора сипа една ракия и му донесе чашата.

– А, наздраве! – надигна я Живко.

– Жив и здрав да си, Живко! – казахме му ние и забодохме човки в чашите.

Сега трябва да ви кажа откъде се върна Живко и ще го направя, но първо да ви кажа защо отиде там.

Живко и Гено Минин, лека му пръст, бяха пазачи на последните пет дървета в овощната градина.

Едно време оттатък магистралата цялото поле около Секретния военен обект беше овощна градина. Отсам магистралата имаше два големи цеха, в които работници от селото – тогава в селото имаше кой да работи, правеха компоти и ги изнасяха за необятната съветска страна. След като съветската страна затвори обятията си, производството на компоти в селото постепенно залиня, вероятно от мъка. Накрая удариха кепенците и в цеховете се настани тумба цигани, после техни роднини, след това роднини на техните роднини, надойдоха и приятели, коне, кучета, мечки, шебеци, получи се циганска махала за чудо и приказ.

Циганите се препитаваха с кражби на пътни табели, но за разлика от селяните, които строяха от табелите свинарници, ги продаваха за старо желязо. Като му беше време, обираха овощните градини, които сега бяха върнати на бившите си собственици. Селяните се принудиха да плащат на Живко и на Гено Минин, лека му пръст, да пазят реколтата. Те пазеха, каквото могат, обаче градините големи и Живко и Гено Минин, лека му пръст, пазят в единия край, а циганите обират в другия или, ако е зима и студ е сковал родината, изсичат дърветата, та да се греят, щото на студено не се стои, както гласи първата аксиома на термичната наука.

Тъй като онези режеха без да се навеждат, скоро цялото поле се покри с тънки и високи овощни пънове, сякаш невъзпитан гигант е забождал царски фасове в нагризаната торта. Последно останаха пет дървета, скупчени като твърд електорат в центъра. Такава локализирана група е много по-лесна за охрана и затова Живко и Гено Минин, лека му пръст, влязоха в директен двубой с циганите, които дойдоха с три каруци, пребиха пазачите, отсякоха дърветата и си заминаха по живо, по здраво.

Гено Минин, лека му пръст, успя да се обади по джиесема на снаха си Стояна и със сетни сили й каза да не забрави да сипе помия на прасето и да извика помощ. Стояна проплака на сержант Иванов, а той от своя страна извика от града линейка и силите за борба с всякакви безредици.

Гено Минин, лека му пръст, умря в линейката на път за болницата, обаче Живко явно бе успял да захапе живота си и стиска зъби колкото трябва, та оцеля.

Полицаите арестуваха трима цигани и ги откараха в града. Циганите се върнаха на другия ден, Гено Минин, лека му пръст, го погребахме на третия, а Живко се върна месец и нещо по-късно. И сега черпи в кръчмата, а на масата пред него лежи чисто нова пушка.


Джалма и Албен лежаха в каруцата. Дори и оттук чувах как щедро оребреният кон хрупа натурална тревица. Нейде гарван грачеше грозно зловещо, но никой не му обръщаше внимание.

– Знаеш ли за какво си мечтая, Албене? – каза Джалма.

Аз знаех за какво си мечтае малката блудница – да иде в София да краде по трамваите. Сбират се две-три момичета, окъпват се, обличат се като мадами и се врат из най-тъпканото в часпик, а вечер пият уиски и броят парите на портфейли, на портфейли.

– Сега, както съм гола до тебе, изядам един голем бигмакест сандвич! – сподели тя.

– Днеска ще ходим с братовчедите за арматурно джелезо в кравефермата в Калище – каза й момъкът на нейния живот, – ама утре сутрин с тебе ще идем с каруцата на Макдоналдса!

После я сграбчи за мургавите цицета и двамата се заборичкаха като пантерско семейство насред Националния джеографик.

Не това беше последният път, когато видях момичето живо, обаче този разговор съм запомнил.


Като всеки добре обучен от живота представител на властта, държавността, реда и прочее репресивно-респектиращи органи, сержант Иванов добре знаеше с кого трябва да внимава и върху кого може да стовари закона с цялата му суровост. Добре, ама този ден сгреши.

Само аз знаех, че циганката го чумоса, затова съм сигурен, че сержант Иванов е хвърлил вината за инцидента върху жена си Минка, която снощи не му даде с оправданието, че ще изпусне турския сериал, а моментът бил много съдбоносен за Хатидже. Сержант Иванов намрази още повече турците и жена си, а на другия ден в яда си се замисли и сгреши болезнено.

Пътищата около селото, за разлика от пътищата в по-далечни краища на Европейския съюз, бяха покрити с дупки. Според говедовъда инженер Ганчев, това се дължи на технологията, използвана за строеж на пътища в нашия край на Европейския съюз – специалистите първо подреждат дупки, както се редят павета, после ги спояват една за друга с малко асфалт и готово.

Този ден Монаха караше вейронесто Bugatti, което, благодарение на уникалния си 16-цилиндров двигател с 1000 конски сили, развива максимална скорост 400 километра в час, а от 0 до 100 километра в час се ускорява за няма и 3 секунди. Отзад бодигардовете го следваха в бял Hummer.

Както обикновено кортежът се движеше с 5 километра в час (веднъж Монаха ускори до 10 километра в час и от друсането му падна пломба). Автомобилите бяха в средата на платното, не подаваха без нужда звукови сигнали и от прозорците им не висяха куфеещи абитуриенти.

– Що за другите да може, а за този да не може? – помисли си ядно сержант Иванов – Пък и какво е за Монаха една петарка? Нищо не е за Монаха това! – и размаха слънчогледа пред кортежа на Монаха.

Монаха наби спирачки, слезе от колата и изрита смаляващия се униформен в ташаците. После се качи обратно в колата си и ускори от 0 до 5 километра в час за 1 секунда.

Сержант Иванов се бе сгърчил на банкета. Погледнах през бинокъла за да видя дали плаче. Не плачеше и не псуваше, просто се бе сгърчил.


Сигурно се чудите откъде Живко има толкова пари, та да купи чисто нова пушка с оптически мерник и лазерен прицел? Това не е тайна, всичко е честно и почтено.

Като тръгнали да се борят за живота му лекарите в болницата, открили, че от боя на Живко му се е откачил единият бъбрек и понеже на този етап медицинската наука не била в състояние да му го закачи обратно, трябвало спешно да го отстранят. Тъй като обаче бъбрекът сам по себе си е бил здрав, лекарите са му предложили да извърши високо хуманен жест и да се съгласи те да го присадят този откачен бъбрек на някой чакащ за трансплантация пациент. Живко, нали си е добряк, пък и така или иначе щял да се раздели с бъбрека, се съгласил. И понеже донорът е жив, можел е да каже на кого дарява бъбрека си. Живко мислил, мислил, пък го дарил на който нуждаещ се му предложил най-много пари.

– Срам ме е – каза ни веднъж в “Лелиното”, – ама какво да правя – имах да купувам пушка.

Освен това му останали малко парици за лекарства и ракия.

– Ми то, Живко, излиза, че циганите са ти направили добро! – каза Мико Резачката – Пари са ти осигурили, един вид!

– Така излиза – съгласи се Живко, – без тях никога нямаше да мога да си купя такава пушка. Сваля бягащ циганин от 1000 метра!

Всички членове на местната ловна дружинка се изпълниха с благородна завист. А Живко пийна, замези с антибиотик и продължи да чопли с чекийката по скъпия дървен приклад.

– Живко, какво съсипваш хубавата пушка! – сгълча го дядо Огнян Огнянов Огнянов.

– Пиша й името. Тази пушка не е каква да е, тя си има име.

– Как й е името, Живко?

Той духна стружките и ни показа приклада. На него пишеше “Убиец на цигъни”.


Чакайте да ви кажа за Мико Резачката.

Навремето Мико отишъл на гурбет във великата съветска страна, в Коми АССР, да сече дърва за родната талашитопроизводителна промишленост.

– Там – разказваше ни после той, – науката е впрегната в помощ на човека и дърва се секат с моторни резачки, сиреч триони, братушките им викат “бензопили”.

И ни показваше резачката “Дружба М”, която беше отмъкнал на тръгване от обекта.

Резачката наистина бе един път. Палеше като кибрит и режеше като звяр. Мико я носеше винаги и навсякъде със себе си, Гено Минин, лека му пръст, веднъж ни каза, че го е видял да влиза в клозета с нея.

– Защо бе, Мико, защо я носиш тая резачка със себе си? – питаше го някой в “Лелиното” за да стане джумбуш.

– Защото на всеки мъж веднъж в живота му трябва бензопила и е добре в този момент тя да му е под ръка!

– Мико, това хората са го казали за ножа, нож ще му дотрябва на всеки мъж!

– Абе нож! Ти ми излез с нож, аз да те подхвана с бензопилата, пък да видим кой кого!

И Мико излизаше навън да припали резачката, да провери като кибрит ли е. А селяните си намигаха какъв идиот е. Аз обаче знам, че Мико Резачката не може да ми бъде конкуренция – има логика в думите му и само въпрос на време е да видим прав ли е.


В селото има четири махали.

Българската е най-голямата, пръсната е из цялото село.

За циганската махала до пътя край Секретния военен обект вече писах и пак ще пиша. Сега ще кажа само, че най-хубавото й е дето е извън селото. Най-лошото й е, че това не е никаква пречка циганите да шарят навсякъде.

В английската махала живееха шест семейства в седем къщи. Отпърво обаче там се засели един англичанин в една къща.

Едуард бе блед и луничав пенсионер на Нейно величество, който дойде в България да си харчи пенсията. Ако се чудите как англичаните са завладели половината свят и са го превърнали в непотопяема империя, вижте Едуард. Решава и тръгва, заселва се и колонизира.

Той пиеше със селяните в кръчмата, но джин с тоник. Следобед се прибираше на зиг-заг, но за да се преоблече за вечерното пиене. Учеше селяните да псуват на английски, а те, намигайки си, го учеха, че “Ти си педераст” означава “Добър ден”.

Едуард ухажваше МАРА. Какво намираше в нея шилявият островитянин селяните добре разбираха – кой не харесва жена, способна да заколи и разфасова 140-килограмово прасе за денонощие и половина? Какво намери в него тя обаче за местното население ще остане вечна загадка. Така или иначе една бурна нощ Едуард се събу на прага, влезе в къщата й и след седмица лекарски екип изнесе на носилка изтощена купчина кокали, жили и лунички, която щастливо се усмихваше и тихо простенваше на английски. Откараха го с хеликоптер до летището, оттам с военен транспортен самолет в кралската военноморска болница в Ливърпул, където половин година лекарите са се борили за спасяване на живота му. От бълнуванията му и епикризата му всички лекари в болницата и техни приятели изпитали желание да се преселят в страната на Lactubacillus Bulgaricus, шопската салата и МАРА. Някои от тях го осъществиха.

Англичаните мирно не седнаха, ами ремонтираха училището, за да има къде да учат трите англичанчета. По някакъв свой си, имперски обичай те привлякоха в класната стая и циганетата (други деца в селото нямаше и няма да има, освен Онан Огнянов Огнянов, който обаче е твърде малък за школо), които скоро усвоиха езика на драматурга Шекспир и футболиста Боримиров на ниво английски кралски медицински колеж, понеже преподаватели пък бяха докторята и техните английски женуря.

Един ден имотният балон се спука. Кризата запя свойта зла песен. Англичаните си подбраха под мишница дипломите и дечурлигата и се върнаха в Обединеното кралство. Къщите им останаха, по-точно остана онова от тях, което не може да бъде извозено с каруца или примъкнато в съседен двор. Английската махала заприлича на останките на Стоунхендж, тоест все така си беше английска.

В японската махала живее един японец. Всяка сутрин той мете площада пред “Лелиното”. В кръчмата обаче не пие и не черпи. Предлага само метли. Японецът се грижи за единствената улична лампа в селото, намираща се до навеса на спирката. Когато на някой селянин му дотрябва крушка, отвърта си оттам. На сутринта японецът пъргаво се покатерва и завинтва нова крушка. Японецът поддържа в изряден вид и навеса на автобусната спирка, тъй че спре ли някога автобус там, шофьорът направо ще ахне и все към нашето село ще го тегли курсове да прави.

Японецът е най-големият ахмак в селото, след мен, разбира се.


Когато Монаха за първи път паркира пред “Лелиното” колата си и влезе вътре с двамата бодигардове, всички враждебно млъкнаха.

Той си избра маса в центъра, накара Доктора да я почисти и седна. Единият бодигард седна наблизо, другият излезе отвън.

Монаха сложи на масата бутилка уиски, изчака Доктора да му донесе лед, сипа си и заоглежда населението. То зяпаше в пода. Монаха поръча на всички по едно голямо и оживлението премина през кръчмата като тръпка по кожата на разгонена кобила.

Завърза се разговор.

– Това тука що сте се мъчили да го правите китайски ресторант, като си е долна кръчма? – попита Монаха.

– То беше китайски ресторант преди да дойдете в село – обясни Доктора, – ама сега вече не е такъв. Ама запазихме инвентара, щото ремонт пари струва, а няма смисъл…

– Има смисъл! – прекъсна го Монаха. – Влагаш лев, печелиш пет! Е това е бизнес!

Той се огледа.

– Правиш бара огледален. Навсякъде сепарета. Е там слагаш подиум с пилони. На пилоните се въртят голи момичета. Мащаб се иска и размах!

– Чувал съм аз за такива работи – каза дядо Огнян Огнянов Огнянов, – ама тука на село кой ще посещава такъв разкош, господине?

– Мислите като охлюви! Рискуваш, играеш остро и печелиш!

– Аз съм виждал такива заведения – обади се говедовъдът инженер Ганчев. – Отпред има по двама Аладиновци и сандък със съкровища, съвсем като истински.

– Ти си видял казино! – каза му Монаха – Такива неща се слагат пред казино, пред бар с пилони се слагат червени лампи и голи снимки на момичетата.

Говедовъдът инженер Ганчев поиска химикалката на Доктора и започна да си води бизнес записки върху цигарената кутия.

– Много си прав, господине, а наздраве! – каза дядо Огнян Огнянов Огнянов.

– Наздраве, господине! – казаха всички.

– Агу! – каза Онан Огнянов Огнянов.


За месец и нещо в болницата къщата на Живко беше оглозгана като варено пиле, паднало на Петровден в пълната с пирани река Амазонка. Стояха стените с набързо заковани прозорци и врата, явно измайсторена от човек с един бъбрек, стоеше плочата на тавана, стоеше коминът, а до него стоеше Живко. Зачука между тухлите ръждив клинец, омота го с парцал, подпря отгоре му пушката и се загледа през оптическия мерник.

Ясно се виждаше каруца с един кон и трима цигани. Товареха нещо, сигурно желязо за пункта за изкупуване на вторични суровини в града.

Циганската махала бе на около 400 метра от къщата му. Нищо работа за “Убиец на цигъни”.

Живко знаеше, че конят е слабо животно, счупи ли си глезен, застрелват го, не го лекуват, така пишеха в романите си Карл Май и Майн Рид и надали лъжеха, освен това като потомък на древни конници, той генетически усещаше, че е така.

Той включи лазерния прицел, криво-ляво нагласи червената точка в средата на животното, затаи дъх и с надеждата все някъде да го уцели, натисна спусъка.

Пушката го ритна и липсващият бъбрек го заболя, обаче коня сигурно повече го заболя, защото падна и заприритва. Циганите се завайкаха наоколо му, сочеха дупката от куршума в тумбака му, оглеждаха се. Виждаше ги ясно през оптическия прицел.

Дожаля му за коня, много му дожаля, а за циганите хич – така разчетох езика на тялото му докато Живко се смъкваше по стълбата от покрива.


Говедовъдът инженер Ганчев е специалист по атомни електроцентрали. Сигурно затова като се пенсионирал, решил да се върне на село да гледа говеда.

Защо точно говеда? Защото говедовъдът инженер Ганев прочел в научна публикация, че бъдещето е на екоживотновъдството. Разни други хора обаче явно не са чели тази точно научна публикация, защото изкупуваха млякото от говедата му по осем стотинки литъра и съответното месо по лев живо тегло, което хич не е еко както и да го погледнеш.

Година по-късно говедовъдът инженер Ганчев се оказа в невъзможност да обслужва заема, който бе теглил за да оборудва фермата си. Той разпродаде добитъка и каквото успя от инвентара, запорираха му пенсията и сега живееше сам в стаичката на доячите, както казваше дядо Огнян Огнянов Огнянов, като единственото говедо в цялата ферма.

Синът му от града му пращаше по някой лев за хляб и цигари и понеже говедовъдът инженер Ганчев хляб не ядеше, за да пази линия, та имаше за по едно в “Лелиното”. Десетина кокошки снасяха по нещо за ядене. А когато имаше ток, той бродеше из световната мрежа Интернет в търсене на онази бизнес теория, която и на него щеше да помогне. Съответната чудодейна теория той надали щеше да открие, но такъв любознателен човек винаги може да влезе в работа когато най-малко очакваш, затова е добре да го имаш под ръка или поне наоколо в селото.


Разпрегнат и спънат, все още неотстрелян от Живко кон пасеше като че е на норма. Наблизо имаше черга, а върху чергата седяха Джалма и Албен и си говореха. Заклан пуяк мълчеше, въртеше се героически на шиш над малък, спретнат огън.

Бяха далеч, поне на двеста метра, но всичко виждах, пък и чувах, защото така му бях свикнал на моя китайски бинокъл, че разчитах по устните не само какво говори човек, ами и какво мисли, да не говорим за пуяка – трябваше му малко соев сос, така го усещах през могъщите окуляри, но никой не ме питаше, защото нали съм идиот, дай ми само да клеча по храстите и да зяпам какви ги вършат нормалните.

– Албене! – каза Джалма.

– Кажи, Джалма, слънце мое? – каза Албен.

– Откъде взе тоя пуяк, горда, свободолюбива птица? – каза Джалма.

– От двора на МАРА, бяла българка – каза Албен. – Гледах го, гледах го, пък си рекох: тоя пуяк за какво й е на МАРА? Само яде! Ни яйца дава, ни мляко, ни да го впрегнеш! Грижа! И я отървах от грижата.

– Добре си направил, Албене, хуманистино мой! – каза Джалма.

Така си говореха двамата, а може и други неща да са си казали, но не това е важното в случая, важното е, че в случая те седяха върху черга на тревата, пуякът се въртеше около своята ос, конят пасеше, аз клечах в храстите, а светът – каквото беше останало от този наш свят – бе прекрасен и в момента от него не болеше.

(Край на откъса)

Книгата “Блогът на местния идиот”, подготвена като за пред хора от Весел Цанков и издадена от СИЕЛА, може да бъде купена от:

1) Всяка уважаваща себе си книжарница
2) Книжарници СИЕЛА – Къде се намират?Купи онлайн с отстъпка 14%
3) BOOKTRADING – Купи онлайн с отстъпка 15%
4) Книжарници Пингвините – Къде се намират?Купи онлайн с отстъпка 15%
5) Mobilis – Купи онлайн с отстъпка 14%
6) Българска книга – Купи онлайн с отстъпка 10%
7) Словото – Купи онлайн с отстъпка 10%
8 ) Book-Bg – Купи онлайн с отстъпка 10%
9) BOOKS.bg – Купи онлайн с отстъпка 5%
10) Книжарници Хеликон – Къде се намират?Купи онлайн
11) Книгосвят
12) Купи книга
13) Интернет книжарница “Калина Малина”
14) С талон, изрязан от вестник “Стършел”

Няма коментари:

Публикуване на коментар