В-к “Култура”, 17.01.2003 г.

Петък вечер е, 10 януари 2003. Отдавна не сте ходили на театър. Казвате си: “Крайно време е. Проблеми. Работа. Телевизия. Никога не остава време. Сега е моментът. Да започнем другояче тази година. Да отидем на театър.” Речено-сторено. Хвърляте поглед върху програмата. Търсите нещо забавно. Кулеков, автор на текста в представлението на Сатиричния театър, Велко Кънев, режисьор на “Дядо Коледа е боклук” в Народния и Георги Мамалев играе моноспектакъл в Сълзата. Познати имена. В някакъв смисъл, отново телевизия. Но другите предложения звучат малко или много сериозно, а вие искате изкуство, но и развлечение. Залагате на известните ви от медиите имена, а и с основание си казвате: ” В театъра сигурно е съвсем друго.” И отивате на “Разбираш ли ме правилно?” Играе се почти от година. Някъде в пресата интервютата с Мамалев и Баташов съобщаваха, че не, не е само забава, а докато се смее човек, всъщност чува едни много сериозни неща и няма нищо общо с НЛО, разбира се. Това е моноспектакъл. Спектакъл, сиреч, не тв-скечове в шоу-програма.


Залата е почти пълна. Мамалев започва с разни истории за препиване, допълнени със салата от “откровения” за коридорите на властта през прехода, изложени в схемата “редим си нашите хора, ако и да са прости, “разбираш ли ме правилно?” Смях в залата. Смехът е като прозявката. Заразно е. Актьорът продължава с истории за яденето, споделяйки смешки за “те” – предаванията по телевизията, политиците и пр. и “ние” – обикновените, гладните. Идва ред на работата. Бачкаторът весело разказва неволите си, свързани с една новооткрита антична статуя в града. И те са отново гарнирани с игричките на кмета. След това, набрал скорост в разказването на анекдотични истории, актьорът показва как изглежда бизнесменът и как е направил пари. Разбира се, абсурдно. Реституирали му танк. Разбира се, е крал. И накрая, разбира се, иска да си направи партия.

Пиене, ядене, работа, бизнес (непременно мръсен), свалки (мачото в свободното време) и накрая Европа. Няма как тази “сериозна” работа да мине без Европа, където трябва да се “набабаним и накъцим” (?). Затъмнение. И миг на, този път, сълзливо-серизно откровение. В който научаваме кои сме “ние”. А именно, онези, “които мъкнем тежестта на прехода.”

Че това е набор от плоски трикове и смешки, е ясно. Какво му е лошото? Но да ги погледнем от друга страна. Всичко, което ви казва фамилиарно енергичният актьор на сцената, сте го чували и виждали в НЛО. Чели сте го в “Труд” и “24 часа”. Слушате го в трамвая или на работа. По масите. Всъщност на сцената се пренасят по познатия ви начин познатите готови обяснения. Забавляват ви с т.нар. обикновен човек, сплескан във вестникарските клишета. Придърпват ви към това “ние”, тиражирано от медиите. И, докато се смеете, се оказва, че “всички са в кюпа” – все така “обикновените” (а не гражданите) и “не-обикновените”, политиците, елита. “Те” и “ние” се събират в уюта на естественото, в “природността” на яденето, пиенето, краденото (на политици и бизнесмени), свалките. Петък вечер е. Искахте да идете на театър, защото си мислехте, че “там сигурно е съвсем друго. Не като по телевизията.” Какво му беше другото?

Виолета Дечева