С Гожо сме комшии – живеем през една къща. Неговата – има хубав просторен двор с гараж.
Един пролетен ден дочух шум на мотори и някакви нестройни викове: “Дигай! Спускай! Ха така! Недей бе, глупак! Нали ти казах, че ще се скъса’» и прочие подобни изречения и разни попържни. Разбрах, че се върши някаква работа, и то в Гожовия двор. Не ме свъртя и влязох у тях. Наистина – вършеше се нещо много сериозно. И в центъра на всичко кръжеше превъзбуден и ръсещ най-различни словесни бисери наш Гожо. С автокран току-що бе свалена в двора му една не голяма пластмасова корабна работна лодка и десетина души се мъчеха да я приплъзнат в гаража. Аз също се включих в групата бутачи и под командата на Гожо най-после успяхме да напъхаме ладията и да затворим вратите на помещението. Гожо се разплати с кранджията и тайфата бутачи и ме покани у тях да пийнем по едно. Случаят наистина заслужаваше да се отбележи подобаващо. Всеки ден не се купува лодка, я!
Наместих се удобно в бабиния му фотьойл до камината (Гожо още не бе го занесъл в яхтклуба) и се заслушах в приятната приглушена музичка от уредбата, с чаша златисто “Джони” в ръка. Грамадната персийка Маца се настани най-нахално в скута ми и настъпи пълна идилия. Гожо запали дъхава пурета и докато изпускаше колелца от дим, измърмори
- Голяма работа… Дейд, голяма работа свършихме. Най-после се обзаведох и аз с кораб. Ще превърна лодката в най-хубавата яхта по Черноморието.
- Добре, ами като как ще стане това? – питам го.
- Ще видиш! Ще я удължа с 2 метра. Може и да не я уширявам. Пък ако трябва – ще сторя и това. Ще видиш, ще стане кукла! Същинска кукличка!
Трудно ми бе да повярвам на всичко гова – особено на уширяването. Удължаванего – иди, доди – става, като разрежеш по дължина лодката. Ама това уширяване. Нейсе. Ще поживеем и ще видим, казват руснаците. Продължих да си пия “джонито” с най-сериозна физиономия, давайки си вид, че с всичко съм съгласен. Нека човекът си помечтаел, пък ако трябва, и ще му помогна…
И наистина, от този ден Гожо се превърна в най-шумния съсед на улицата ни. Пили. Чука, трещи и какво ли още не, докато… В един прекрасен пролетен ден три пожарни коли едва спасиха и Гожо, и лодката му, че и къщата му от пожар. Решил човекът да изпреварва събитията. След като отрязъл по дължина лодката, започнал да облепва новоприсадено тяло с дължина 2 м, за да я удължи. Мазал, що мазал с епоксидна смола, но времето вън още пролетно, влажно, студено. А бърза човекът. Трябва смолата да втвърдява по-бързо. Някой го подучил, че може да ускори този процес чрез подгряване на въздуха в гаража. Речено-сторено! Монтирал около строежа няколко мощни печки-духалки с открити реотани, пил едно “Джони” няколко пъти и успокоен се прибрал да отморява вкъщи. От там нататък останалата работа свършили пожарните. И то 3 на брой!
Питате ме: “А къде тук е пуекът на Гожо и каква е връзката с всичко казано дотук?” Потрайте малко и ще разберете.
В края на лятото Гожо ме спипва, както се казва, по бели гащи.
- Кеп Дейд, трябва ми спешно документация за узаконяване на яхтата. Смятам да я пусна на вода тази есен – да не изтърва риболовния сезон!
Аз сигурно съм направил някаква кисела физиономия: «Баш сега ли намери да ми идваш на главата. Къде спа досега толкова време! Що не ми каза за това още като почна кърпежът!” Е, всичко това, разбира се, не му го наговорих, но явно физиономията ми е била твърде красноречива…
- Моля те, Дейд. Влез ми в положението!
Съгласих се, кандърдиса ме, нали ми е приятел…
За две седмици успях да подготвя що-годе пълна документация с всичките необходими изчисления, връчих му я и той безпрепятствено я представи пред узаконяващите органи. Получи разрешителното и се запиля някъде по морето.
Тук ще направя малка пауза, за да се оттърся от спомена, който следва по-долу и след това ще продължа…
- Кеп Дейд, аз съм! – прозвуча в телефонната слушалка гласчето на милия ми Гожо. – До 15 минути съм у вас. Слагай кафето!
Сложих джезвето да ври с вода и чакам. Точно в края на четиринадесетата минута на вратата ми се звъни – жена ми отиде да отвори (аз в това време се занимавах с кафето и разливах уиски в чашите). Вик на ужас, трясък на счупено нещо от стъкло и в стаята нахлу един ужасно накокошинен пуяк. След него Гожо.
- Не, не, не! Какво е това ужасно животно! – нищи жена ми, че се къса.
Разля се и кафе, и джезве, и онова, което най-обичахме да си пийваме. Гожо с мощен скок – дори и вратарят Хомич би му завидял, захлюпи с тяло буйния пуяк, хвана го за краката и с превръзка, взела се не знам от къде, го върза бързо и сръчно. Най-после животното висеше с глава на долу в ръцете му, въпреки че буйно мяташе крила. Гожо се опита да го поуспокои и ухилен до уши тържествено се обърна към мен.
- Това е моят дар за добре свършената работа с документите! Опита се да ми връчи пернатия звяр като букет с цветя, но аз категорично отказах, отдръпнах се в ъгьла на стаята и най-настоятелно го помолих да се маха по дяволите с дара си. Но после се усетих, че ще го обидя и му предложих – вече по-любезно, да остави животното, тъй както е вързано в банята. Жена ми, пребледняла от ужас, бе няма като никога.
Можете да си представите в какво се превърна банята ни само след час-два! Бедна ви е фантазията, а аз спирам дотук, защото всеки спомен за пуйки и истории, свързани с тези животни, ме скапват. Искам само да добавя още, че с тази история ви разкрих как в огън и пламъци се роди поредният плаващ “шедьовър” по нашето Черноморие – яхтата, която заслужено бе кръстена “Анна-Бълбук-Марийка”…
