Събудих се скапан тази сутрин, обаче не на мен тези!

Нещо не можах да спя като хората. Събудих се към един и половина, повъртях се заедно с разни гнусни мисли, дето не смогваш да ги прогониш в такива моменти, после се надигнах и поработих малко, пак легнах и заспах към четири и половина или пет, след което в шест без десет скокнах защото беше време.Ръчкаше ме тук-там, нали знаете, след четиресет години ако нищо не те боли, значи си умрял. Аз, слава Богу, съм жив. Обаче се чувствах скапан. От безсъние, от ръчкане тук-там, от предстоящия безкраен ден, изпълнен с много малко приятна работа и куп гадни задължения, със срещи с върволица хора, кога приятни, кога неприятни, но винаги изцеждащи, с оперетността на нашата си цивилизация, със задължителното мерене на пишки, с нормална, надявам се, доза коварство и с известно количество изненади, кой знае защо почти винаги неприятни.

Не ми е за първи път, не ми е и за последен, та затова прибегнах до изпитано лечение. Порових набързо за проверени песни и избрах една, с която е подходящо да заявя, не зная точно на кого, може би на себе си, “Не на мен тези!”

Приятен и успешен ден.