Работя като отговорен редактор в редакция „Хумор, сатира и забава” при програма „Христо Ботев” на Българското национално радио. Там съм от 1991 г. и много от нещата, които знам, дължа на ХСЗ. Женен съм от 1989 г. и сватбата ми така разтърси публичното пространство, че малко след това старият режим рухна. Съпруга ми е богоравната Верина, отличен преподавател по българска литература и добър преводач от английски. Дъщеря ми Ирмена има чудесно чувство за хумор и от няколко години пише весели разказчета, с интерес я следя отстрани за да не й мътя главата с брадати съвети. На снимката сме с котката Топи, която за съжаление вече гони мишки в Рая, но сега си имаме котарак на име Мистерия.
Вече в няколко писма читатели на вестника питат – вярно ли е, че имаш съсед, с който си пийвате редовно ракийката? По-точно ти му я пийваш…
Да, имам един съсед, Кольо Богушев, с който от време на време пийваме от неговата страхотна ракийка. Иначе много обичам при възможност да обърна някоя чашка с хубава салата и сладка приказка в компанията на приятели.
Весел, какво се случи с хумора в България? Предлагам ти да бъдеш максимално откровен. Ще посмееш ли?
Случи се същото, което се случи с всичко останало в България – промени се. Друг е въпросът дали към по-добро или към по-лошо. В цял свят се промени хуморът, не може да не стане това и у нас. В 21 век, когато всеки има достъп до милиарди страници в Интернет и гледа стотина канала по кабелната, хуморът също става конвертируем и компресиран. Автори като Чудомир или Джером К.Джером стават рядкост и лукс, в обръщение са бързите „унисекс” злободневки, така, както заведенията за бързо хранене превърнаха в лукс нормалните ресторанти.
Непрекъснато ме питат авторите – писатели, карикатуристи, поети: за коя партия не може да се пише, над кои фирми не бива да се присмиваме. Аз им отговарям – пишете за всичко, което разсмива читателите. А те не ми вярват, будалкаш ме –отговарят ми. Откъде и как се породи този страх, тази склонност за съобразяване със силните на деня?
Тя си ни е дълбоко присъща, да не си риташ трудовата книжка е част от инстинкта за самосъхранение. От друга страна ако се съобразяваш с всички и никого не засягаш, публиката няма да ти обръща внимание. Според мен по-добре е да се пише не за конкретни личности, а за магариите, които вършат. Например за последните 15 години се смениха толкова правителства, че едва помним първото, но номерата, които ни спретват са едни и същи.
Нямаш ли тягостното чувство, че липсват млади писатели –хумористи? Упорито ги търся, но как да намериш нещо, което го няма…
Днес понятието хуморист се променя. За такъв вече все повече се смята не човек, който може да измисли и разкаже забавна история, а специалист по изравяне на вицове от Интернет. Сега всяка шоупрограма си има балерини, но това, което представят е нещо средно между аеробика и художествена гимнастика. Приятно е за гледане, но не е балет. Същото е и с доста днешни хумористи – карат ни да се смеем, но не са писатели. Все пак от време на време се появява по някой млад писател с чувство за хумор, който умее да разказва истории, който е виждал бяла лястовица, няма да има проблеми да намери и такъв писател.
Как преживява писателят – хуморист в България? Знам че е трудно, но как? Ти си комай единствения в страната, който оцелява благодарение на литературен труд…
Не, има и други професионални хумористи, но сме малко. Просто с този занаят не се печели много. Преди години, когато имах възможност да избирам пътя си, взех за себе си решението, че няма да бъда богат, но ще работя това, което обичам. Слава Богу, семейството ми приема това решение. Сега нямам висок стандарт, но сутрин рано сядам по чехли пред компютъра, до мишката дими чаша хубав чай или кафе, котаракът дреме в краката ми, а от мен се иска единствено и само да правя това, което обичам.
Имаш много хубав сайт в Интернет. Чрез моя сайт с мен се свързаха страшно много читатели и досега водя непрекъсната кореспонденция. Как стоят нещата при теб?
Направих сайта преди всичко за да споделя с другите интересни неща, които съм открил в мрежата. Разбира се, един писател трябва да има и собствена страница, колкото и да искам хората да четат моите текстове, а не текстове за мен, не може без малко самореклама.
И в крайна сметка какво трябва да направят авторите-хумористи? Да се самоорганизират, може би?
Да пишат. Занимавам се с писане от 1979 г. и съм се убедил, че писането е като спорта – иска тренировки, практикуване. Пред очите ми са минали доста хора с талант, които са наблягали на приказките и творческите срещи, за да си останат с това. Хумористите трябва и да четат. Може да имаш отлични природни данни за чукохвъргач, но ако някой не ти покаже как да хвърлиш уреда, няма да постигнеш рекорд, най-много да претрепеш някого от публиката.
Аз си имам една своя лична теория според която най-много беди е преживял българинът благодарение на своите сънародници, българите. Същото се отнася и в областта на културата, литературата. Причината за неблагополучията в литературата се дължат на самите писатели. Ти съгласен ли си?
Така е в много голяма степен. Да обвиняваш читателите, че не те четат е все едно да обвиняваш избирателите, че не те избират. Доста писатели въздишат по доброто старо време, когато членът на писателския съюз с партийна книжка в джоба беше угояван по един завиден от свинска гледна точка начин. В цивилизования свят има два начина – или си изкарваш прехраната с друго и пишеш както и каквото искаш, или задоволяваш читателското търсене. Не е съвършено, но по-добро засега не е измислено.
Над какво се смее българинът?
Над това, над което винаги се е смял – над себе си. Но никога не се познава в смешката. Даже и когато е описан едно към едно, той се кикоти „Леле, как му го казаха на комшията/колегата/съпартиеца!”
Разкажи най-смешната случка в живота си.
Надявам се, че предстои. Живот и здраве, ще ви я разкажа като ми се случи.
Кои са, според теб, вродените пороци на българина?
Липсата на трезва самокритичност. Не да застане на трибуната и да каже „Вкупом съгрешихме,” след което да продължи както си знае, а да застане пред огледалото и да си види несъвършенствата. Затова и непрекъснато се въртим като катеричка в колело. Как не ни омръзна?!
Кои са героите на нашето време? И в отрицателния, и в положителния смисъл?
Отрицателните герои всички ги виждаме. Трудно се забелязват положителните герои, обикновените хора, които въпреки всичко оцеляват, плащат данъци, правят деца и съхраняват страната ни.
Най-краткото ти определение за българския депутат? А за българския политик?
Те са необходимо зло. В досегашния си вариант са повече зло, отколкото необходимост, но да се надяваме, че ще се поевропейчат.
Какво преживяваме вече петнайсетина години? “преход”, “карнавал”, “ драма”? Или имаш друго определение за случващото се?
За съжаление не познавам добре Наказателния кодекс за да дам точното определение на ставащото.
Само политиците ли са виновни за катастрофата, която преживяваме?
Не, разбира се. Тях не ги спускат с парашути вражи държави за да ни вредят, от недрата на народа са се пръкнали. Тъй че, сами сме си виновни.
Има ли нужда от министерство на културата, според теб? Тебе лично с какво те е обгрижило то?
Има нужда. На мен лично то е дало материал за много фейлетони, за което съм искрено благодарен.
Имаш ли рецепта за изход от, меко казано” “кризата”, която преживяваме?
Да ни осиновят швейцарците. Те са малко над 7 милиона, и ние сме горе-долу толкова, всеки швейцарец хваща за ръчичка един българин и се грижи за него, по-евтино ще им е, отколкото да развъждат санбернари.
В какво вярваш? В Бога, в Дявола, в Народа?
Във времето, то поставя всичко и всеки на мястото му.
Какво ти харесва в “Кукуригу”? А какво не одобряваш във вестника?
Харесва ми това, че е насочен към широк кръг читатели, не е претенциозен. Не ми харесва, че понякога излиза извън рамките на приличието, такова, каквото аз го разбирам.
Какво ще пожелаеш на читателите на вестника?
Да се радват на това, което имат и да искат това, което ще ги радва.
