Процедурата беше рутинна, всяка година се провеждаше с поредния випуск и при мен изглеждаше така:
След като приключихме трети или може би четвърти курс, един ден ни съобщиха, че трябва да се съберем в едикоя си зала, но само студентите от София. Бяхме подочули нещо и любопитството ни гризеше.
Събрахме се, на срещата дойдоха двама с костюми, незабележими и наблюдателни, явно им щракаха пипетата. Представиха се, че са от милицията (тогава така се наричаха полицейските органи, голяма част от днешните корави ченгета са си натурални милиционери) и ни приканиха ние също да се представим един по един, като те ни отмятаха в свой си списък и явно ни запомняха твърде добре.
След това единият разказа за какво става дума, а другият говореше по-малко, по-скоро следеше реакциите ни. Накратко – предлагаха ни да постъпим на работа в по-особените отдели на милицията, като срещу това ни обещаваха сигурна кариера, гарантирано добро професионално развитие, професионална реализация по наше желание, влияние, стабилност…
Ние подпитвахме каква е тази работа, те увъртаха, че ще е по специалността (бяхме се събрали студенти по педагогика, психология, философия и социология), ние пак питахме, те пак обясняваха, че няма да е нищо необичайно…
Интересен детайл – като ни казаха в началото за какво става дума и обявиха, че който не иска да участва, може спокойно да напусне. Само един колега стана и напусна, обаче кой беше той, вече не помня, помня кои станаха милиционери, а онзи, дето имаше куража да напусне демонстративно (само който е живял в онези времена знае за какво точно става дума) съм го забравил. Аз например останах до края защото, какво да се правя на герой, не исках да се набивам в очи, пък и ми беше интересно, нали бях начинаещ писател, трябваше да събирам впечатления и да изучавам живота.
Друг интересен детайл – облагите, които ни предлагаха. Това е близко до ума, да приемеш ли да станеш “сътрудник” и да получиш големи облаги, или да запазиш достойнството си, но да се бориш сам. Теоретически изборът е лесен. Преживял съм обаче този избор и знам какво е – на едното блюдо на везните са пари, добра работа, гарантирана бърза кариера, страхопочитание (този е ченге!), подмазване (този е ченге!), известна ненаказуемост, стоки без връзки (който в онези години е чакал 20 години за да му разрешат да си купи кола или цял живот за да му “дадат” жилище знае за какво става дума), а на другото блюдо са разпределението на майната си (извинявайте, хора, които сте родом от “на майната си”, просто изразът е такъв), опашки, неясна кариера, страх от съкращения в работата, страх от доносници и “служители”, непоставяне на пиесите, неиздаване на книгите, непубликуване в “престижните” издания с високи хонорари… Кое блюдо ще натежи повече?…
Тогава бях млад, здрав, нямах още семейство и хич не ми пукаше за кариера и облаги, тъй че не се хванах на това хоро. Често пъти обаче съм си мислил сега, с богатия и много пъти горчив опит, със семейството и сметките за плащане, които идват на ята, с познаването на сладкото усещане да имаш много пари и с познаването на гнусното усещане джобът ти да е празен, сега как бих постъпил в такава ситуация. Ще ми се да отговоря с достоинство, че ще отхвърля с погнуса предложението, но не бих се заклел в това, тъй че ще премълча…
