Има едно място, високо горе в планината, където има много зелено, няколко полусрутени къщички и една вековна баба. Бабата винаги се усмихва, когато минеш покрай нея, но никога не казва нищо. Махва ти с ръка, все едно е добрият дух-пазител на мястото.
Въпреки, че е почти необитаемо, мястото е живо. След толкова години забравеност, дворчетата сякаш са започнали да се съединяват и да образуват едно цяло. Оградите между тях са съборени, портите отдавна са паднали, къщичките си ходят нощем на гости. Дори вятърът там е добър. Никога няма да се случи да те удари в лицето или да те ощипе.
Единствените книги там са некролозите. Те разказват истории. Показват лицата на героите си, обясняват ти кой тъгува за тях. От опечалените деца внуци брат Иван сестри...
Отпървом мястото мълчи, но ако се огледаш и ослушаш, то говори. Ако се случи да спреш монолога в себе си, ще чуеш гласа му. Мястото говори с дърветата си, с птиците си, със скърцането на порутените си къщурки, с мириса си. Трудно е да се опише, тъй като всичко казано за него ще е като некролог от опечалените роднини. Пък и книгите са мъртви дървета.
А ето и моя пост:
Много добър текст (според мен), не бях чел скоро нещо така добро из форумите. Може би защото обичам такива места или може би защото е петък вечер и съм се прибрал след цял ден търчане, а домашните ми са на път, но текстът дори лекичко ме развълнува.Кое, според мен, е главното му достойнство? Рисува картини, не една, а поредица от картини, които са свързани както трябва. Рисува ги без излишни подробности и дава достатъчно храна на въображението, а според мен това е главното в текстовете - да хранят въображението и читателят сам да си прави "филмчето" в главата.
Но стига хвалби, забелязах някои неща, които според мен не са съвсем наред. Нарочно повтарям "според мен", защото може да се окаже, че моите мъдри забележки са погрешни и от тях текстът би загубил очарованието си.
Както и да е, ето какво ми направи впечатление:
Има едно място, високо горе в планината, където има много зелено, няколко полусрутени къщички и една вековна баба. Бабата винаги се усмихва, когато минеш покрай нея, но никога не казва нищо. Махва ти с ръка, все едно е добрият дух-пазител на мястото.(бабата-дух не е ли малко изтъркано? Оприличи я на нещо по-неочаквано и все пак точно)
Въпреки, че е почти необитаемо, мястото е живо. След толкова години забравеност, дворчетата сякаш са започнали да се съединяват и да образуват едно цяло. Оградите между тях са съборени (кой ги е съборил и защо? Не, те са паднали от времето!), портите отдавна са паднали, къщичките си ходят нощем на гости(страхотно хрумване, завидях!). Дори вятърът там е добър(това звучи много клиширано, вятърът в литературата или шиба, или гали, време е да се заеме и с нещо друго!). Никога няма да се случи да те удари в лицето или да те ощипе.
Единствените книги там са некролозите. Те разказват истории. Показват лицата на героите си, обясняват ти кой тъгува за тях. От опечалените деца внуци брат Иван сестри... (това с некролозите ми обра точките, чудесно хрумване, може цяла книга да се направи с български некролози и тя няма да повтаря "Некролози"!)
Отпървом (сега трябва да добавиш думи като "галиба", "колчем" и "туйцък-унуйцък") мястото мълчи, но ако се огледаш и ослушаш, то говори. Ако се случи да спреш монолога в себе си, ще чуеш гласа му. (това изречение и предишното се повтарят донякъде. Помисли, какво казваш с тях - че мястото говори на този, който умее да го чуе. Това с вътрешния монолог е супер, на него може би трябва да наблегнеш)Мястото говори с дърветата си, с птиците си, със скърцането на порутените си къщурки, с мириса си.(тука пречиш на читателя да рисува с въображението си, ти рисуваш вместо него, опиши го "по-така") Трудно е да се опише, тъй като всичко казано за него ще е като некролог от опечалените роднини.(браво) Пък и книгите са мъртви дървета.(браво, макар да звучи познато, може никой да не го е казвал или писал, но има изрази, които дори и казани за първи път, звучат познато. Все пак - браво.)
(А финал?! Трябва още едно изречение, не повече!)
